— А повярва ли, че е безсмъртен, аз ще умра още същия ден — кимна Седа.
— Уви, вашата кончина ще настъпи броени мигове преди неговото възнесение. — Говореше право в ухото й. — Моят народ разбира кръвта, защото кръвта е мракът в нашите вени. Кръвта има сила. Особено кръвта на близките ни роднини. А какви по-близки роднини от брат и сестра, ваше височество?
Тя се вкамени, усетила нещо остро отстрани на шията си, нещо като острието на малък бръснач. Затвори очи, стисна юмруци и зачака да свърши, като се молеше да е бързо.
Болката бе почти недоловима като от миниатюрно порязване, а после острието изчезна. Уктебри помълча още малко, после каза:
— Имате най-сладката кръв, която съм опитвал от много-много време насам, принцесо.
— Брат ми трябва да е луд, за да ти повярва — изсъска тя. — Ти също трябва да си луд, за да го изкушаваш така. А аз, след като от осем години живея в страх, трябва да умра сега, в името на една лудост?
— Жалко, че точно вие го смятате за невъзможно, ваше височество, много жалко — прошепна Уктебри, все така досами рамото й. — Виждате ли, работата е там, че храня някои съмнения относно покровителството на вашия брат.
Седа се стресна, усетила как каишите на китките й се охлабват, първо на едната, после и на другата. Уктебри клекна да освободи глезените й.
— Склонен съм да подозирам — продължи той, — че би било опасно човек като брат ви да живее вечно. Или дълго дори. Вижте, аз се тревожа основно за своята раса и нейното бъдеще, а то едва ли би било възможно при император Алвдан. Той не ми прилича на човек, който би проявил благодарност или щедрост към онези, които са му помогнали да постигне своето.
Вече нищо не я задържаше на стола. Би могла да скочи на крака, когато реши, но не помръдна, хипнотизирана от думите на комарородния.
— Какво точно се опитваш да ми кажеш?
— Говоря за държавна измяна — обясни той и Седа разбра, че стои пред стола й като молител пред трон. — Стига да бях поданик на негово императорско величество, разбира се, какъвто не съм. Вероятно бихте възразили, че съм негов затворник, но по-добре се запитайте колко дълго би продължило пленничеството ми, ако не исках да съм пленник. Истината е, че в момента императорът ми е полезен, защото чрез него мога да си върна един предмет, за който копнея отдавна. И макар че съм напълно способен да изпълня обещаното, смятам, че короната на безсмъртието би прилягала по-добре на друго чело, а не на братовото ви.
Седа не вярваше и за миг, че Уктебри е способен на тези неща. Беше затворник и се опитваше да спазари свободата си срещу обещания за дълъг живот. Приказките му дори можеха да са капан, заложен от брат й, макар че той не се нуждаеше нито от претекст, нито от извинение, за да я убие. И все пак… Съществуваше смътен шанс Уктебри Саркадът да се превърне както в съюзник, така и във възможност.
— Намирам думите ти за приемливи — каза тя и протегна ръката си в мрака напред. Когато той я целуна, Седа усети острите му зъби върху кожата си.
„Това не мога да го повярвам.“
Ала откакто се помнеше, животът й беше зависил от светогледа на брат й, а не от собствените й идеи за мирозданието. Ако убежденията му го тласнеха към извода, че тя представлява заплаха за властта му, животът й щеше да приключи на секундата. Ако сметнеше, че ще е от полза за него да я остави жива, значи Седа щеше да живее — още един ден, а после и още един, ако междувременно убежденията му не кривнеха в друга посока. „Така че какво значение има вярвам ли аз на тази история или не? Кога изобщо е имало значение в какво вярвам?“
След като срещата с Уктебри приключи, Седа обмисли внимателно лудостта му, докато седеше пред огледалото и си оправяше грима. Лудостта му беше бездънна, лудост като зейнала пропаст, каквато Седа не беше виждала преди. А тя имаше богат опит с лудостта. Но като всяка друга лудост, властвала досега над мизерния й живот, и тази трябваше да бъде разнищена и проумяна. Седа трябваше да поговори с някого за случилото се и този някой не можеше да е осороден. Въпросът не опираше единствено до доверие, а и до познания — никой осороден не би могъл да й предложи смислен съвет за нещо толкова откачено и толкова встрани от картографираните територии на имперското познание.
Имаше само един, от когото да потърси помощ, и тя го повика при себе си.
Старият роб, служил на баща й, влезе боязливо в стаята — кльощав плешив мъж с продълговат череп и сива кожа, нашарена от бледи лъскави ивици, по-тънки на бузите и по-широки на главата. Както винаги, излъчваше несметни количества меланхолия, сякаш носеше на плещите си всички тегоби на света. Когато Седа беше малка и още не беше изгубила чувството си за хумор, той често я разсмиваше.