— Не го знаех — призна тя. — Значи не ще можеш да ми помогнеш, така ли?
— Е — отрече той, педантичен като библиотекар. — Все пак сред моя народ има и много, които не са Умели. Те нямат дарбата да разбират машините, но следват други, хммм, пътеки — физическите принципи на света и прочие и прочие, — които някои навярно биха нарекли магия. Така че, както сигурно разбирате, моят народ е в един вид уникална позиция — нито сме яхнали вълната на, хмм, техническия прогрес, нито сме се вкопчили отчаяно в мрака на Вещото време. Ние сме… в равновесно положение, ако мога да се изразя така. И тези две половини на нашата култура не са разделени, а тъкмо напротив. Опитваме се да споделяме проникновенията си и много рядко някой, хмм, надарен мъж или жена от нашия народ притежава таланта да разбира и двете половини на познанието. Затова мога да потвърдя пред вас, най-малкото в рамките на нашите вярвания и опит, че магията е съвсем истинска.
— Тогава защо ние, осоидите, не вярваме в нея? — попита тя. — Щом е толкова истинска, докажи ми го. — Ала зад предизвикателството в думите й се събираше вълнение.
— Ами, работата е там, че тези неща трудно могат да се докажат. Дори да направя някаква магия сега, пред вас, вие ще измислите десетина логични обяснения на видяното. И макар че тези обяснения ще са крайно невероятни, вие непременно ще се вкопчите в тях, вместо да допуснете, че, хмм, магията, дълговечната необяснима магия е в дъното на всичко. А ако сте достатъчно убедена в здравия си разум, ако не изпитвате страх, нито се чувствате под заплаха тук, в собствените си покои, то магията може и изобщо да не се получи. Магията е субективна сила, докато физическите закони на занаятчиите са обективни. Един механичен двигател ще се движи и без вяра, но за магията тя е задължително условие. Затова, когато вашите хора настояват за, хмм, доказателство, такова няма, но забравите ли веднъж нея, магията се промъква обратно през пролуките, там, където най-малко сте я очаквали.
Седа имаше още стотици въпроси, но успя да потисне любопитството си. Не биваше да се предоверява на никого.
— Ще те питам и за друго, Гегевей — каза тя, като мислеше усилено. Не биваше да показва по-голяма информираност, отколкото брат й би очаквал да притежава, но ако шпионите на Максин подслушваха сегашния й разговор с Гегевей и докладваха за него на генерала, а той — на императора, Алвдан би очаквал сестра му да попита за Уктебри. — Казваш, че магията съществува… знаеш ли обаче, че и комарородните съществуват?
Той я погледна втренчено, после набръчка въпросително чело.
— Комарородните, мадам? Изглежда ме смятате за много, хмм, лековерен. — Ала в противоречие на казаното той кимна едва забележимо и задържа погледа й.
„Значи мисли, че ни подслушват, но не ни наблюдават.“
— Е, значи някои легенди са си само легенди — въздъхна тя с фалшиво разочарование. Чувала беше, че паякородните имали Изкуство, което им позволявало да извличат нишки паяжина от пръстите си и да оформят с тях думи и форми с тайно значение, като едновременно с това водят неангажиращ разговор. Де и тя да притежаваше подобно умение.
— Уви, така е, мадам — потвърди Гегевей. — Но нека ви разведря малко. Ако позволите, бих могъл, хммм, да ви покажа една дребна безвредна магия.
Тя присви очи.
— Можеш ли?
— Боя се да не оправдая надеждите ви, ако са твърде големи, защото отдавна не съм практикувал. И все пак… — Сведе поглед към ръцете си, сиви и дългопръсти, стисна ги, а когато отново ги раздалечи, нещо се изопна между дланите му, нещо яркоцветно и искрящо.
„Номер е — помисли си веднага тя. — Намазал е с нещо ръцете си. С химикал или нещо друго.“ Иначе беше хубавко като за евтин номер, а и старецът я гледаше толкова сериозно. Седа отвори уста да каже нещо любезно, но не успя, защото неговият глас я изпревари — стигна до нея съвсем ясно, макар устните му да не се движеха, нито нейните уши да чуваха думите. Те сякаш се оформяха по своя воля в главата й.
„Знам за комароида, когото брат ви държи. Не му вярвайте. Той е много стар и много вещ.“
Тя го зяпна в лицето с провиснала челюст. Нещо се разбунтува в нея. Завладя я страховитото чувство, че след разговора си с Уктебри Саркадът, след споразумението, което двамата бяха сключили, тя е направила крачка встрани и тази крачка я е прехвърлила в свят, различен от нейния, свят, където такива неща бяха възможни.