„Той е вещ, мадам, но по-важното е, че силата му е голяма. Онова, което прави, го прави за себе си, а не за брат ви.“ Уморените стари очи на Гегевей светнаха изведнъж и отметнаха за миг булото, което криеше острия му ум. „Но вие, ваше височество, вие бихте могли да извлечете полза от него. Само не му се доверявайте. Не му се доверявайте, освен ако нямате никакъв друг избор.“
19.
До голяма степен си е вярно, че няма начин да внедриш свестен шпионин в град на мравкородни. Тези хора са фанатично лоялни, а малцината, които не отговарят на това условие, са аутсайдери без никакво обществено влияние. В най-добрия случай един шеф на агентурна мрежа може да внедри неколцина агенти в чуждестранния квартал или да подкупи някой и друг роб. Но дори робите на мравкоидите като че бяха закачили част от гражданската гордост на своите господари. И макар Талрик да го намираше за необяснимо, факт беше, че след едно-две поколения родените в такова робство вярваха, че е по-добре да си роб в техния град, отколкото свободен човек другаде.
Беше се придвижил бързо покрай морския бряг до Век благодарение на допълнителната такса, която вдъхнови колегиумския шкипер да плава денонощно и да пристигне във векианското пристанище на втората заран, точно когато изгряващото слънце обливаше с лъчите си великанската крайморска дига от сив камък. Талрик различи силуетите на требушети и балисти отгоре й, а според докладите на имперската делегация в самата дига били вградени огнехвъргачи.
Отвъд дигата влекач закачи на буксир малкия им кораб и го изтегли по изкуствения канал, който водеше до самия град. След като пристанаха, Талрик си оправи сметките с шкипера и пое по тихите улици на чуждестранния квартал, ориентирайки се по спомените си за картата, която беше запаметил грижливо още преди десетница. Имперските емисари явно бяха направили благоприятно впечатление в царския двор и в резултат на това една двуетажна сграда беше опразнена от предишните наематели — някакъв консорциум на бръмбарородни вносители — и им беше дадена за ползване. Талрик скоро наближи сградата — беше с типичната мравешка семпла архитектура, характеризираща се с плосък покрив, малки, лесни за отбрана прозорци и пълна липса на декорации. Двама осородни войници стояха на пост отпред. Кръстосаха пиките си пред него, но поради общата им раса това беше по-скоро формалност.
— Капитан Талрик е тук за среща с капитан Даклан — обяви той и войниците го пуснаха да влезе. Името му би трябвало да е познато дори тук, а докато съобщението за появата му стигне до когото трябва, „капитан Талрик“ щеше да се превърне в „майор Талрик от Рекеф“.
Вътре роби притичаха да му предложат плодове и някакво стипчиво местно вино, но Талрик едва бе успял да ги опита, когато домакините се появиха.
Капитан Даклан — а също и майор Даклан от външната служба на Рекеф — беше нисък широкоплещест мъж няколко години по-млад от Талрик. Тъмната му коса се беше поотдръпнала назад, а бръчките около очите и пълните устни създаваха впечатлението за общителен и весел човек, но това нямаше нищо общо с действителността. Придружаваха го двама други — висок осороден в униформена туника и с дъска за писане, прихваната в свивката на лакътя, и някаква странна на вид жена. На години колкото Талрик, жената беше полуродна, тъмната й кожа бе на сиви и бели петна като повреден при пране плат. Ефектът беше едновременно смущаващ и интригуващ.
— Майор Талрик — кимна за поздрав Даклан и козирува небрежно. — Как е Колегиум?
— Проси си боя — отвърна искрено Талрик. Влезе роб с още вино, хляб и паничка мед и Талрик си досипа в чашата. — А как е положението тук, майоре?
— Бива. Чух за последните ви подвизи, Талрик — подхвърли Даклан. — Онова в Хелерон е било грандиозен провал, а?
Талрик, който тъкмо поднасяше филия хляб към устата си, спря и го изгледа навъсено.
— Упълномощен ли сте да задавате въпроси за предишните ми операции, майор Даклан?
Домакинът присви очи.
— Просто съм любопитен. Мълвата се разпространява.
— Ако е така, то ваше задължение е да я спрете, а не да наливате масло в огъня — подчерта Талрик. — Имаме си достатъчно грижи тук, във Век. — Заповедите го поставяха начело на операцията, а Даклан очевидно беше от онези офицери, които предпочитаха да работят самостоятелно. Талрик си придърпа един стол до масата, седна и изяде без бързане филията, като я мажеше обилно с мед. Нека Даклан почака. Писарят с плочата не реагира, но жената явно намираше тактиката му за забавна. Майорът пък пристъпяше нетърпеливо от крак на крак.