Спусна се по тясното стълбище, изсечено в крепостната стена, и излезе от сянката й. Предстоящото го изпълваше с униние. Искаше му се да имаше друг начин, защото Колегиум беше крехко и отгледано с много труд цвете, което нямаше да разцъфти отново, след като го изтръгнеха от корен. Ако Империята бе успяла да си осигури капитулацията му с мирни средства, то светът на бъдещето щеше да е по-богат.
В същото време беше наясно с необходимостта от крайни мерки — Колегиум беше развъдник на радикални идеи, които бяха твърде опасни и се нуждаеха от здрави юзди.
— Майоре — прошепна дрезгаво някой. Талрик се обърна и видя Лорика в сянката на стената. Полуродната преводачка го повика с жест и той се приближи предпазливо.
— Какво има?
— Имате репутацията на офицер, който се отнася добре с подчинените си, майоре. Правилно ли съм разбрала?
— Само ако правят онова, което се очаква от тях — каза Талрик. — Защо? Какво искаш?
Лорика се усмихна.
— Искам да ви предупредя, майоре.
Талрик усети как в гърдите му се надига познато чувство. „На какво ли ми напомня това?“ Мислите му се върнаха към Мина, когато висшестоящи заповеди от Рекеф го насъскаха срещу собствените му хора. Споменът бе толкова неприятен, че в устата му загорча.
— Да ме предупредиш за какво? — попита я той.
— За лейтенант Харок, майоре.
— Харок? Какво за Харок?
Лорика се огледа почти театрално, хвърли поглед и към стълбището над тях, сякаш се боеше, че някой ги подслушва.
— Сметнах, че е редно да знаете, майоре… едва ли означава нещо, но е редно да знаете. Харок и майор Даклан отдавна работят заедно, а Харок не е никакъв писар. Истината е, че прави много правописни грешки и се налага други да преписват протоколите му. Истината е, че той идва от друг клон на службата.
— И кой е този клон? — попита Талрик.
— Оставям сам да решите, майоре, но на ваше място не бих му се доверила. — Гледаше го сериозно в очите. — Вижте, аз не съм глупачка и знам, че свърши ли векианската кампания, от мен няма да има повече нужда тук и Даклан ще ме прогони. Може дори да ме даде на войниците, а те имат особено отношение към полуродните жени. Вие можете да промените това, майоре.
— Така е, мога — кимна той. Вгледа се в нея и се опита да прозре отвъд кръвта й. Сигурно можеше да мине за привлекателна, реши той, ако всяка черта на лицето й не беше дамгосана от смесения произход. Но това не намаляваше ползата от нея, нито евентуалната й лоялност.
— Аз никога не отпращам добрите агенти, Лорика — каза й той. — Бъди ми вярна и няма да съжаляваш.
20.
На следващия ден Тото се беше възстановил достатъчно, за да ходи без чужда помощ, но осоидите го държаха под око. Изглежда Дрефос беше зает със задълженията си на полковник на помощните войски, каквито и да бяха те. Полуродният занаятчия явно си беше създал своя лична ниша в имперската армия. Виждаше се, че осородните го гледат отвисоко, но въпреки това се съобразяваха с него и не само от снизхождение. Очевидно бе, че Дрефос им е взел страха, макар че дали се бояха от лично отмъщение или от гнева на началниците си, ако Дрефос се оплаче, Тото все още не можеше да прецени.
Самият Тото не бе разговарял с друг, освен с личната асистентка на Дрефос. Казваше се Касзаат и беше родом от град Сзар, далеч на север, близо до старата граница с Федерацията преди Дванайсетгодишната война да преначертае картите в полза на Империята. Беше пчелородна, откри той.
— Ти… робиня ли си на Дрефос? — попита я. Това му изглеждаше единственото логично обяснение.
Касзаат го изгледа студено. Беше с пет-шест години по-голяма от Тото и явно още не беше решила дали да го приеме като момче или като мъж, както и дали може да разговаря свободно с него.
— Не съм робиня — отговори остро тя. — Занаятчия съм.
— Не видях много жени тук… Не исках да… — Всъщност, беше видял точно две други жени и отношението към тях подсказваше, че са робини с едно-единствено предназначение. — Това означава ли, че си… част от тяхната армия?
— Няма друг начин — кимна тя. — Дрефос е полковник от помощната войска, а аз съм сержант. И мога да казвам на обикновените войници какво да правят.
— И те те слушат? — попита Тото, ококорен.
Тя явно се канеше да му се сопне отново, но накрая само се подсмихна. Сигурно разбираше откъде идва недоумението му.