— Права си — призна той. — Аз сигурно… Виж, в Колегиум дори полуродните могат да се изучат за занаятчии. Не мога да си представя как… как изобщо е успял Дрефос?
— Веднъж ми каза, че на младини избягал от Империята — рече тя и се обърна да го погледне. — Къде, не знам, но когато изучил занаят, се върнал, защото…
— Защото къде другаде би могъл да упражнява професията си? — довърши вместо нея Тото.
Мухороден пратеник мушна глава в отвора и каза нещо на Касзаат.
— Вика те — погледна тя към Тото. — Искал да ти покаже нещо.
Касзаат излезе след мухородния и по липса на друг избор Тото я последва.
Явно беше изгубил напълно представа за времето, защото мислеше, че е рано сутрин, а се оказа привечер, и той се зачуди колко ли време е спал и колко часа му се губят.
Вече се чувстваше като предател към себе си и към приятелите си. Тук към него се отнасяха като към почетен гост, а не като към Тото полуродния. Би трябвало да го оковат, както бяха постъпили с Че.
Или да го убият, както бяха постъпили със Салма.
Мухоидът ги поведе към грубата конструкция на някаква кула, която се издигаше на двайсетина стъпки височина, ако не и повече. Когато наближиха, Тото видя, че спойките са солидни, че макар и издигната набързо, кулата се отличава с високо качество на конструкцията. Предположи, че тук са се трудили сънародници на Касзаат. Този строеж със сигурност не беше дело на необучени войници.
— Горе. — Мухоидът посочи и дори се издигна на няколко стъпки от земята като допълнително пояснение. Тото проточи врат и различи най-горе на кулата нечия закачулена фигура с дълга роба. Дрефос, разбира се.
Касзаат вече се катереше и Тото тръгна след нея, като освободи Изкуството си, което помагаше на ръцете му да намерят най-подходящия захват и прогонваше страха му от високото. Беше малко под върха, когато някъде далеч проблесна силна светлина, но Тото нито погледна натам, нито каза нещо, съсредоточен върху изкачването.
На върха на кулата беше доста тясно, а от трима им Тото май беше единственият, който не можеше да лети. Явно усетил притеснението му, Дрефос го прихвана и металната ръкавица легна тежко на рамото му. Другата му ръка вече сочеше.
— Повиках те тук, за да видиш с очите си нашата професия в действие, Тото — обясни Дрефос. — Гледай и се учи.
Младежът погледна в указаната посока и разбра, че полковникът сочи към Тарк.
Срещу града се водеше атака. Атака спокойна и постепенна. Високо над Тарк грандиозните въздушни кораби се носеха бавно като гигантски риби. Части от града вече горяха… а после нещо разцъфтя в пламъци над покривите и пропадна като огнена сълза към улиците на Тарк. Тото беше предсказал нападението, но едва сега си даваше сметка колко точен е бил в предвижданията си. Като да капеш врящо олио върху карта, така се беше изразил, и ето я сега картата, горяща пред очите му. Още един снаряд се възпламени в мътния въздух между цепелините и земята, този път по-ниско, и Тото чу рева при сблъсъка — като морски прибой през зимата.
Младежът потръпна на високата кула, втресе го при вида на тази нова война. Имаше чувството, че пред очите му годините се подуват и разкъсват, а светът се преражда в пламъци на прага на някаква невъобразима бъдеща ера. Ерата на занаятчиите.
Беше ужасно, но беше красиво. Видени от такова разстояние, далеч от писъците и обгорените тела, пламтящите капки бяха красиви.
— Въздушните кораби са обикновено подобрение, разбира се — отбеляза с тон на учен Дрефос. — Възпламенителите обаче са нещо съвсем ново. След превземането на Мейнис, което се проточи с месеци дори след като стените паднаха, само чаках сгоден случай да ги изпробвам. Тарк няма да издържи и една десетница.
— Тези възпламенители… — заекна Тото. — Как?…
— Ти ми кажи, Тото. Приеми го като тест за уменията си. Какви трудности е трябвало да преодолея?
— Няма как да са точни при такава височина — каза Тото.
— Първа трудност — съгласи се Дрефос. — И някой не толкова добър занаятчия би убедил генерал Алдер, че точността не е важна. — Още една бляскава капка избухна и падна. — Но това не е вярно, а моите снаряди са точни. Как съм го постигнал, Тото?
— Би могло… ако вятърът е слаб като днес… роторите могат да се обърнат срещу вятъра, така че корабът да застане неподвижно… — говорейки, Тото си даде сметка, че нещо в него е откликнало на бомбардировката по начин, който не му харесваше, и това бе способността да разглежда масовото унищожение като обикновена задача, поставена му от преподавател в Академията.