Дрефос се засмя отново, все така в добро настроение.
— Така ли мислиш? Не съм съгласен. Няма толкова страшно оръжие, което хората да не използват. В деня, за който говориш ти, войната ще свърши, след като е свършило всичко останало.
— И ти се стремиш към това? — изуми се Тото.
— Погледни, момче! — Дрефос разпери ръцете си да обхване не само лагера, а и горящия град. — Какво от това би спасил? Махни моите машини и те пак ще се хванат за гърлата и ще се мушкат с мечове и ножове. Вземи им стоманата и те ще се млатят с тояги и камъни. Не можеш да ги спасиш — те са просто гориво за бойните машини. Само ние, Тото, ние сме смисълът, разумът. Единствено ние сред разрушението създаваме, създаваме, за да рушат те, и после да създадем нещо друго.
— Не мога да работя за теб — прошепна Тото, но нещо се бе надигнало в сърцето му, нещо, което отне силата от гласа му. То пулсираше в хармония с казаното от Дрефос и с безмилостното стерилно величие, за което говореше той.
— Помисли си само — продължи тихо Дрефос. — Помисли, гледай и се учи. Толкова ли е ужасно да си господар на света — да контролираш събитията, вместо да се носиш безсилно по течението? Ела, ще ти покажа някои неща, за които не си учил в Академията. Харесваш ми, Тото. Виждам, че имаш остър ум, ум на занаятчия. Това е най-ценното нещо на света и аз не ще позволя да се похаби.
Дрефос заслиза тромаво към земята, тъмните му криле се появиха един-два пъти, колкото да запази равновесие, а веднъж дори изсъска от болка, отпуснал по невнимание тежестта си върху ранения крак. Касзаат просто се спусна с крилете си, зарязвайки Тото да слиза бавно, скоба по скоба, и да се чуди дали Дрефос се е спуснал по същия начин, за да му угоди. Едва ли, реши накрая.
— Генералът и неговите клоуни явно са приключили за днес — отбеляза Дрефос, куцукайки към лагера. — Всъщност, приключили са завинаги, що се отнася до Тарк. Всичките планове са тук, в моята глава. Те само стоят с провиснали челюсти и чакат да им поднеса града на тепсия. Но нека ти покажа как се забавляват с играчките, които съм им дал. Там! — Металната му ръка се вдигна да посочи голяма палатка близо до центъра на лагера. Тримата влязоха вътре и се приближиха до голяма маса с военни карти и груба скица на Тарк.
— Бойният план е забележително прост, каквито са всички добри планове — обясни Дрефос на Тото. — Въздушните кораби засипват града със запалителни снаряди, а където има казарми или друга трудна цел — с насочени експлозиви. Запалителната смес, която разработих, гори с много висока температура — толкова висока, че може да напука камък, — но изгаря бързо, така че след като даден район е прочистен, имперските войници могат да навлязат в него без риск за живота си. По този начин ще превземем града улица по улица.
— Ами хората, които не са се изтеглили навреме? — попита Тото. — Няма как да изтеглят всички от поразените райони.
— Спомни си за възхитителното самообладание на мравкородните, Тото. Те не забравят никого, не изоставят никого, освен в най-краен случай. Дори цивилните са обучени да се евакуират в пълен ред. Така хиляди мравкородни ще напускат домовете си и ще се изтеглят към незасегнатите части от града. И в резултат всяка следваща бомбардировка с въздушните кораби ще става все по-ефикасна.
Тото се вгледа в картата — червени маркери за последните позиции на таркианската армия и жълто-черни за тежката ръка на Империята, която бавно пълзеше навътре, преодоляла крепостната стена.
Тото така и не бе успял да се наспи като хората. Вече четири дни Тарк се гърчеше под сияйната сянка на въздушните кораби. Един и същ безмилостен модел се повтаряше отново и отново. Таркианците даваха отпор на имперските отряди, а въздушните кораби се появяваха като природна стихия. Тогава таркианците се оттегляха или изгаряха. Една трета от града се беше превърнала в пепелище, а имперският напредък губеше блясъка си под саждите на огнените победи.
Колкото до Тото, той не можеше да се наспи добре, защото дори насън главата му беше пълна с идеи за дребни модификации, подобрения и други неща, които да направят процеса още по-ефикасен.
Денем придвижването му из лагера беше ограничено, защото Касзаат го държеше постоянно под око, а и наоколо винаги имаше стражи. Ала той и не смяташе да бяга. Нямаше къде да отиде. „Ще е по-лесно, ако просто ме убият“ — повтаряше си, но не правеше нищо, с което да ги провокира. От време на време Дрефос го викаше при себе си и го подлагаше на изпитания, задаваше му професионални въпроси или го водеше в голямата палатка с картите, за да му изнесе поредната лекция за принципите, по които се развива една битка. Изкуството на войната, от висшите стратегии до снабдяването, беше безкрайно интересно за полковника от помощните войски.