Трудно му беше да стои на едно място. Стенуолд го беше помолил да присъства и той чинно се опитваше да проумее какво става. Дотук имаше твърде много и твърде продължителни речи, но малко полезни решения.
А после дискусията най-сетне стигна до това, с което, според него, трябваше да започне.
— Трябва да обединим нашите съюзници — заяви твърдо Стенуолд, застанал на катедрата като лектор пред студенти — не само срещу Век, а срещу Империята. Единение или робство, както съм го казвал неведнъж. Жизнено важно е да внушим на всички, че дребните вражди трябва да бъдат временно загърбени в името на борбата срещу по-голямата заплаха.
— Абсурд — извика някаква едра жена и Стенуолд я покани да застане на подиума.
Тя го направи с известна неохота, сякаш не това бе целяла с реакцията си.
— Исках да кажа… ще ме извините, майстори, но ние познаваме добре съседите си, нали така? — Вероятно беше търговка, прецени Тисамон, ако се съдеше по множеството бижута, с които се беше накичила. — Познаваме и тях, и предразсъдъците им. Ние в Колегиум сме хора широко скроени, но за колцина други може да се каже същото? Мравкородните от Кес без съмнение се радват на бедата, сполетяла Тарк. Молецородните няма да ни помогнат, защото сме бръмбароиди. Богомолкочовеците не се интересуват от никого, освен от паякородните, а тях ги мразят и в червата. Не виждам как ще накарате тези народи да застанат рамо до рамо. Невъзможно е.
Стенуолд се върна на подиума.
— Благодаря на мадам Уейбрайт за проникновението, което хвърли още по-силна светлина върху моите доводи. Съперничеството, за което спомена тя, е основният фактор, на който разчитат осоидите, фактор, който ще им спечели предимство с минимални усилия от тяхна страна. Ако си даваха сметка за заплахата, която Империята представлява, векианците, като разумни човешки същества, не биха тръгнали срещу нас.
Един от слушателите подхвърли груба забележка на висок глас и Стенуолд реагира моментално:
— Не са разумни, казвате? Напротив, разумни са, почитаеми майстори. Векианците са надеждни и дисциплинирани като всички мравкородни, но и нищо човешко не им е чуждо. И ако ние се бяхме опитали да стоплим отношенията помежду ни вместо да се перчим със силата на крепостните си стени, може би сега армията им нямаше да се придвижва насам. Така че и ние не сме безгрешни.
Сведе поглед към ръцете си, стисна ги в юмруци, после отново погледна към публиката пред себе си.
— Нека най-напред се обърнем към онези, които ще отвърнат на призива ни. Едва ли някой от вас би възразил срещу идеята да пратим емисари в Сарн и Хелерон. И най-вече в Хелерон, защото той е най-близо до имперското нашествие.
Тук-там сред публиката хората започнаха да кимат и да шушнат одобрително.
— Вече пратих агенти в Сарн с молба за помощ — продължи Стенуолд, — но това беше преди да разберем за враждебните намерения на Век, така че трябва да действаме бързо. Агентите ми в Сарн имат и друга задача — да се свържат с молецородните от Доракс, които имат свое присъствие в града. Самият аз се сражавах рамо до рамо с молецородни в Хелерон срещу имперските попълзновения там и това ми дава надеждата, че като хора, които проповядват мъдрост, молецоидите и сега ще се окажат достатъчно мъдри, за да загърбят за кратко ненавистта, която хранят към нас.
На това публиката реагира с доста по-хладен ентусиазъм, но Стенуолд не търсеше одобрението им, а просто ги уведомяваше за стореното дотук. А и никой не би бил толкова глупав, че да откаже помощ отвън, ако такава бъде предложена.
— Задължително трябва да пратим емисари и в Кес — продължи той. — Кесианците никога не са ни били врагове, а с Век ги свързват стари вражди. Нещо повече, ако успеем да им отворим очите, те ще си дадат сметка, че градът им е следващото препятствие, което Империята ще трябва да премахне от пътя си. Морето ги заобикаля отвсякъде, но няма да ги спаси от масирано нападение по въздух. Така че не виждам защо да не пратим емисар и до техния остров. Какво бихме могли да загубим?
— Емисаря — извика някой, но репликата не предизвика очаквания смях. Стенуолд все още държеше вниманието на публиката си.
— Колкото до Паешките земи… — поде отново той и този път слушателите му реагираха бурно.
— Паешките земи не са част от Равнините, Стенуолд — прекъсна го друг преподавател в Академията, който четеше лекции по реторика и политическа история. — Няма да проявят интерес и дори по-лошо, помолим ли ги за помощ, ще ни накарат да си платим за това. Ако ги включим, те ще направят и невъзможното да проточат войната до безкрай заради едното забавление. И заради печалбите. За тях би било добре дошло да воюваме със съседите си поколения наред, докато те търгуват и с двете страни и трупат богатства. Трябва да държим паяците далеч от това.