— А и каква помощ биха могли да ни окажат? — обади се една жена, която рядко вземаше думата и която изненада всички с решението си да заговори пред събранието. — Наистина ли вярвате, че ще пратят войска? Не, паякоидите са майстори на интригата, на задкулисните игри, на тайните убийци, а такава помощ би ни опетнила, дори да сме сигурни, че те ще използват уменията си само и единствено срещу Империята.
Стенуолд вдигна ръце, в знак, че признава така изложения аргумент.
— Добре, няма да пращаме делегация в Паешките земи. — Но после очите му срещнаха погледа на Тисамон. — Аз… колебая се дали да те помоля… знам, че мравкоидите от Сарн имат добри отношения с богомолкородните си съседи, но…
— Но ние от Фелиал сме по-труднодостъпни, това ли е? — подхвърли Тисамон.
Сред членовете на Военния съвет се чу шепот и кискане.
— А ще го отречеш ли? — попита Стенуолд.
— Не бих си и помислил. — Тисамон слезе по стъпалата и застана пред публиката, без да отнема на Стенуолд почетната катедра. — Колкото до молбата ти, приемам я. Ще застана пред своя народ като ваш пратеник, но нищо не мога да обещая. Ала всеки, погледнал карта на Равнините, ще види, че Фелиал стои на пътя от Тарк до Колегиум. По права линия. Мисля, че моят народ ще се окаже по-труднодостъпен за осородните, отколкото за вас.
Когато дебатът приключи, Тисамон тръгна да търси Стенуолд. Откри го в един кабинет, три стаи след аудиторията, където се бе провела сбирката. Седеше зад писалището и преглеждаше за последно няколкото купчинки свитъци, преди да ги предаде на писарите за размножаване.
— Бая работа им създаваш напоследък — отбеляза богомолкочовекът.
Стенуолд вдигна вежди.
— Какво си наумил, Тисамон?
— Исках да те уведомя, че Тиниса ще дойде с мен.
— И дума да не става — възпротиви се категорично Стенуолд.
— Тя иска да дойде.
— Това е без значение.
— Не можеш да я спреш.
— Може и да не мога — призна Стенуолд. — Приятелю, досегашните ми опити да предпазя домочадието си не доведоха до нищо добро, но те моля да премислиш. Може да са твоят народ, но нея ще я убият. Ще я убият, защото ще я вземат за паякородна, а ако разберат каква е всъщност, ще я убият двойно по-сигурно. Самият ти едва не я уби, когато разбра.
— Има начин това да се избегне — възрази Тисамон, — макар че престоят й определено няма да е приятен. Всичко, което казваш за моя народ, е вярно, но няма да я убият просто така, от раз.
— Тисамон, умолявам те…
— Тя го заслужава, Стен. Това все пак е и неин народ, не забравяй. Дори да я намразят, дори да намразят мен, както несъмнено ще стане, Тиниса все пак заслужава да види бащиния си род, пък било то и само за да го отхвърли.
Стенуолд изкриви лице.
— Знам, че това означава много за теб.
Тисамон се усмихна унило.
— Моят народ не е от многобройните. Ако имперската армия нападне Фелиал с машините си и с многохилядната си паплач, моите хора ще се бият. И ще убиват по десет за всеки свой, но накрая пак ще са останали повече осоиди, отколкото богомолкородни.
— Ти… мислиш ли, че ще се стигне до това?
— Ако те ни нападнат, нищо чудно. Бих казал, че ще платят скъпо и прескъпо, само че Империята не цени живота на войниците си и цената няма да я уплаши. Горите на Фелиал ще бъдат опожарени, крепостите на народа ми — сринати, и затова, ако не за друго, трябва да ги предупредя за мащаба на заплахата и могъществото на противника. И искам Тиниса да ги види такива, каквито са сега, в случай че не е останало нищо за гледане, когато всичко приключи.
Нещо в лицето на Тисамон потресе Стенуолд. „Навикът ни кара да забравим различията.“ С Тисамон бяха приятели толкова отдавна, че Стенуолд бе започнал да го възприема като човек опитомен, разкъсал връзките си със своя див народ, с древното си и мрачно наследство. Сега обаче съзря в ъгловатите му черти тежестта на толкова много история, че в сравнение с нея Колегиум бледнееше като невръстно дете; бледнееше, смаляваше се, чезнеше. И пропадаше в мрак.
— Да — съгласи се накрая Стенуолд. — Ако е решила да тръгне с теб, нямам правото да я спирам. Но…