— А ти? — попита накрая той — Дойде да ми кажеш нещо ли? Новини някакви?
Балкус кимна.
— Една малка — съобщи с мрачна усмивка. — Армията на Век настъпва към нас. Хора от съседните села се стичат към Колегиум. Започва се.
Грийнуайз Артектор крачеше нервно, устата му беше пресъхнала, а стомахът му се свиваше на възел. Дошъл беше тук с най-хубавите си одежди, робата му беше бродирана с паешка коприна и златна нишка, инкрустирано със скъпоценни камъни огърлие стягаше най-долната му гуша. Наоколо му имаше още десетина, които се бяха постарали да направят добро първо впечатление. Някои бяха с доспехи, било церемониални с богата орнаментация, било истински от лъскава стомана. Мнозина бяха препасали мечове в красиви ножници, но нито един не беше войник и това си личеше от пръв поглед. Не, тринадесетимата бяха великите магнати на Хелерон, управленското тяло на града в пълния му състав.
Избрали бяха за своя трибуна висок подиум в едно от добрите пазарища извън очертанията на града. Подиумът и преди беше ставал арена на представления — било на любителски театрални постановки, било на робски тържища. Днес актьорите бяха от по-благородно естество. Дванадесет мъже и една жена, никой от които не беше нито млад, нито строен в тяло. Дъските на подиума скърцаха жално под тежестта им, както не бяха скърцали никога под унилите стъпки на робите.
Отзад чакаха свитите им — телохранители и прислуга, като всяка групичка се държеше на разстояние от другите. Грийнуайз хвърли поглед към своята и го задържа за миг върху един конкретен човек в най-предната редица.
Идваха. Промяната в стойката на колегите му магнати привлече вниманието на Грийнуайз отново към пространството пред подиума. Идващите бяха трима, един говорител и двама прости войници с доспехи на черни и златни ивици.
Зад тях, далеч отвъд палатките и колибите на беднотията, заселила се извън града, там, където Хелерон се преливаше в земеделска земя, имаше много повече от тези тримцата, разбира се.
Мъжът, когото войниците придружаваха, беше изненадващо млад — със сигурност нямаше трийсет години. Отначало Грийнуайз предположи, че е младши офицер, викач или нещо такова, но нещо в стойката и маниерите му говореше друго. Косата му беше русоляво-червеникава, лицето — открито и с напъпила усмивка, готова да се разпукне. Без съмнение беше любимец на осородните жени.
— Всички ли сме тук? — попита той и плесна ръце. Макар градските съветници да го гледаха отвисоко заради подиума, това никак не го притесняваше. Дори напротив — не се държеше като човек, който си търси публика, а оставяше смътното впечатление, че сам ги е принудил да се качат на високо, като див звяр, който е прогонил плячката си на дърво.
Грийнуайз огледа колегите си. Хелеронският съвет си нямаше говорител — всички бяха равни и следователно никой не беше склонен да повери тази роля на някого от другите. Въпреки това един от колегите му пристъпи напред, въздебел и плешив мъж на име Скордрей.
— Младежо — подхвана тежко той, — ние сме Магнатският съвет на великия град Хелерон. Бъди така добър да се представиш и да обясниш целта на това… това присъствие. — Размаха дебелата си ръка по посока на войската, разположила се източно от града, сякаш можеше да я прогони с жест като досадна муха.
— Моля да ме извините — каза младият мъж с усмивка. — По милостта на негово императорско величество аз съм генерал Малкан от Седма имперска армия, позната също като Крилатите фурии. — Говореше някак странно, едновременно самомнително и срамежливо, под акомпанимента на широки усмивки. Поза, досети се веднага Грийнуайз. — Идвам при вас с послание и предложение от своя господар. Или избор, ако така предпочитате.
— Хм, гледай сега… генерал, значи? — започна Скордрей с очевидното намерение да завърти някоя витиевата обида. Грийнуайз побърза да го прекъсне:
— Притеснени сме, генерале, и си задаваме логичния въпрос по каква причина сте довели значителна по числеността си войска пред нашите порти — натърти той. — Несъмнено знаете, че ние от Хелерон не се замесваме във войните на другите.
Усмивката на генерал Малкан не се стесни ни най-малко.
— Простете, майстори магнати, но аз не съм запознат с местните ви обичаи в това отношение. Ще откриете, че ние от Империята сме склонни да носим обичаите си с нас навсякъде, където отидем. И ако позволите да поправя една дребна неточност в думите ви… ние не сме пред вашите порти. Вие нямате порти.