Погледна към своите хора, всичките объркани и уплашени, и махна на едно мухородно хлапе, което стоеше най-отпред. Наоколо му неизбежните приглушени разговори вече бяха започнали. Чу как един от колегите му казва, някак засрамено, че отдавна търгува с Империята и никога не е имал проблеми.
— Едно военно присъствие би означавало, че повече няма да се тревожим за… — започна Скордрей и млъкна, защото никога от нищо не се бяха тревожили допреди да се появят Малкан и неговите двайсет и пет хиляди.
— Консорциумът на достойните винаги са ми изглеждали разумни търговци — изтъкна бавно Хейлрайт.
— Така ще можем лесно да разширим бизнеса си към източните пазари — добави друг.
Грийнуайз се обърна към мухородния и се наведе да му прошепне:
— Сигурно се досещаш как ще посрещнат утре магнатите генерала?
Миниатюрните мухородни винаги изглеждаха по-млади от истинската си възраст, а на този не можеха да му дадат повече от четиринайсет, но дълбокият цинизъм в гласа му изненадваше дори Грийнуайз.
— Боя се, че да, майстор Артектор.
Грийнуайз кимна.
— Тогава трябва да отлетиш за Колегиум по най-бързия начин и да уведомиш Стенуолд Трудан от Събранието, че Хелерон е паднал безславно и без съпротива в ръцете на Империята.
— Тръгвам, майсторе. — Мухородният призова незабавно Изкуството си и крилете му го издигнаха във въздуха, после го понесоха бързо към града. Никой не му обърна внимание, а и той не беше единственият, излетял със заръка от господаря си.
Колкото до Грийнуайз Артектор, той насочи вниманието си към своите колеги, които бяха заети бавно и търпеливо да обличат в думи решението, което вече бяха взели. Същото решение, до което беше стигнал и Грийнуайз, който не беше герой, но пък имаше печеливш бизнес, който да съхрани.
22.
Мозъкът на Паропс, също като родния му град, беше в пламъци. Главата му се беше превърнала в средище на хиляди гласове — собственият му глас, който да държи връзка с войниците под негово командване; гласовете на въпросните войници, които обменяха информация за местонахождението си; постовите, които следяха небето за поредната бомба от кръжащите над града въздушни кораби; цивилните, които се евакуираха, и другите, които бяха попаднали в капана на горящите си домове и не можеха да избягат. Тарк беше каменен град, но когато избухнеха във въздуха, бомбите засипваха улиците с огнен дъжд, който прогаряше дървенията и подпалваше покъщнината. Веществото, което използваха осоидите, лепнеше като мазнина, че и по-здраво, и се задържаше по стени, по доспехи и най-вече по плът. Изгаряше сравнително бързо, но с нищо не можеше да се угаси, дори с вода.
През несекващата какофония в главата му пристигна заповед за незабавно отстъпление. Паропс знаеше, че четирийсет от хората му се опитват да измъкнат цивилни от горящите им къщи, и с натежало сърце предаде заповедта нататък. Сега заповедите стигаха до него директно от царския двор, с гласа на самия цар. И дори Паропс, който мислеше по-напред и по-нашироко от повечето си сънародници, не би дръзнал да пренебрегне такава заповед.
„Отстъпете към Четиринайсет-двайсет-девета!“ — инструктира хората си той и метна на гръб щита си. В същия миг поредната бомба падна само на две улици разстояние, възпламени се малко над нивото на покривите и Паропс усети попадението сред войниците на офицер Джувиан, чу потресените възклицания на оцелелите, когато огънят погълна самия офицер и двайсетина от хората му. Сълзи се стекоха по лицето на Паропс, но дългът го зовеше. А като мравкороден от Тарк, той никога не бягаше от задълженията си.
Хората му започнаха да се изтеглят в добър ред. Приблизително половината бяха от редовната пехота, въоръжени и бронирани както подобава. Останалите бяха мобилизирани граждани — всички таркианци се учеха да боравят с меч още от най-крехка възраст. Опълченията нямаха щитове, но нямаха и доспехи, които да ги бавят, още повече че доспехите не осигуряваха защита срещу запалителните снаряди.
Паропс бе изгубил кулата си, която беше сред първите пострадали сгради. По време на евакуацията половината от хората му бяха станали жертва на пламъците, не само войници, но и пратеници, писари, включително и интендантът му. Веднага щом оцелелите се изтеглиха на безопасно разстояние, Паропс бе получил ново назначение — командването на набързо сформирана рота, която да спре напредъка на осородните. Досега обаче всички получени заповеди гласяха едно — отстъпление. Знаеше, че няколко от другите роти са отбелязали известен напредък и че трябва да има някакъв цялостен план, разработен от царския двор, но самият той не беше уведомен за него. Можеше само да се надява, че планът е добър и че ако го призоват да даде живота си за родния град, смъртта му няма да е нахалост.