„Нека се свърши най-после — помисли си Паропс, но така, че мислите му да не се излъчат по мрежата. — Нека влезем в последното сражение. Нека умрем. Нека най-после се свърши.“ Не издържаше повече да живее така.
„До всички офицери. Докладвайте позициите и личния си състав“ — стигна до него призивът на тактика.
Започва се, реши Паропс и отвърна, че има осемстотин шейсет и двама души под свое командване и че се намира на Четирийсет-пет-седма.
И зачака заповедта. Беше скрил мислите си от своите хора, но не можеше да скрие напрежението си и те го усещаха. Започнаха да запъват арбалетите си, щитовете се вдигнаха.
„Командир Паропс“ — чу най-сетне в главата си, този път беше гласът на царя.
„Ваше величество“ — отвърна Паропс, затаил дъх в очакване.
„Днес трябва да издам две заповеди, които са немислими — дойде гласът на владетеля. — Казвам ти това, за да не помислиш, че си чул грешно. Дано никой друг монарх от нашата раса не бъде принуден да издаде такива заповеди. Никога.“
„Ваше величество? — повтори колебливо Паропс. — Ние всички сме готови да умрем за вас.“ И с изключение на Неро, това бе самата истина.
„Знам, че сте готови, но аз не съм готов да го поискам. Командир Паропс, заповедта е да отведете хората си при западната порта и да напуснете града. С цената на всичко трябва да пробиете кордона на врага и…“
„Ваше величество? — прекъсна го в агония Паропс. — Не е възможно да искате това.“
„Чу заповедите си! — повиши тон гласът в главата му. Паропс видя по лицата на хората си същия шок, който парализираше и него самия. Явно царят се бе погрижил всички те, или част от тях, да чуят заповедите лично от него. — Пробийте кордона. Осоидите едва ли очакват подобен ход. Напуснете града. Намерете място за себе си. И когато дойде моментът, Паропс, ти и хората ти, или твоите деца и техните, елате да отвоювате Тарк от нашественика. Това е задачата, която ти поставям. Това са твоите заповеди. Това и нищо друго.“
Мъртвешка тишина бе паднала върху Тарк. Не приличаше на обикновената тишина, придружаваща нормалното всекидневие на мравешки град. Тази тишина беше родена от загуба и шок. В екливата й, гръмовна празнота се долавяше смътният отглас на десет хиляди погубени живота.
Половината здания на царския двор бяха опожарени, каменните зидове се бяха напукали от високата температура, с която гореше запалителното вещество на бомбите. В края на сраженията портите бяха поддали под напъна на таран в ръцете на шестима конощипородни. И шестимата бяха загинали по време на атаката или веднага след нея и гигантските им трупове бяха изнесени едва преди час. Нито един от расата им не беше оцелял. Всички бяха жертвали тъжния си живот за превземането на Тарк.
Пред портите стояха двайсетина мравкородни. Още бяха с доспехите си, но ръцете и ножниците им бяха празни. Стояха в съвършен строй и гледаха. Само те бяха оцелели от царския щаб. Сигурно щяха да ги екзекутират, но също толкова сигурно бе, че на този етап това едва ли ги интересуваше особено.
Полковник Карвок вървеше към тях, придружен от една стотна лека и среднотежка пехота. При вида на тези победени мъже и жени по лицето му не се изписа нито милост, нито особен триумф. Денят не принадлежеше на Шиповете — прозвището, с което беше популярна Четвърта армия. Денят принадлежеше на науката и това оставяше горчив вкус в устата му.
Даде знак на хората си, които останаха безмълвни също като мравкородните. Един войник от леките въздушни отряди излезе напред и козирува. В лявата си ръка държеше увито с плат копие.
По знак на Карвок мъжът се издигна във въздуха и описа изящна дъга към покрива на царския двор. Там нямаше герб или знаме, което да свалят, затова войникът се видя принуден да обиколи част от покрива пред напрегнатите погледи на мълчаливата публика, докато намери подходяща цепнатина в каменните блокове. С решителен жест войникът заби върха на копието дълбоко в камъка на двореца и в сърцето на Тарк. После развърза връзките, вятърът улови плата и развя шарките му в черно и златно.
Само след пет дни бомбардировка град Тарк беше паднал в ръцете на Империята.
А след падането му осородните поеха контрола с твърдата ръка на богат опит. Назначиха свои представители, които да управляват покореното население чрез заповеди, предавани по мисловната мрежа на мравкоидите и по този начин да стигат до целия град. Дрефос и генерал Алдер се разходиха по улиците на победения град, където обезоръжените таркианци разчистваха руините на домовете си. Мравкородните работеха мълчаливо и двамата мъже усещаха безмълвния шок, който изпълваше разстоянието между умовете на победените: „Как се стигна дотук?“