„Заби се до дръжката.“
Спомни си болката, преживя отново онзи момент, ослепяващата, прогаряща агония и мисълта, че умира. Убеждението, че умира. Острието се заби до дръжката и върхът на меча излезе откъм гърба му. Собственият му меч прониза противника, по навик някак, защото какво значение имаше, щом неговият свят е свършил? Болката го заля, той простена и се изви на дъга, а после истинска болка измести спомена, защото раната в корема му се отвори, разкъсвайки шевовете един по един, и той изкрещя…
И бездната се втурна отново към него, бездната, която го бе дебнала от сенките през цялото време. Гладната бездна се протегна да го погълне.
Някой пъхна ръце в раната му и болката, която не би могла да стане по-силна, за миг стана много, много по-силна.
А после изчезна. Нещо го прогаряше отвътре, но беше далечно, като гръм над смалени от разстоянието хълмове. Появи се светлина.
Той отвори отново очи, но след дългия мрак светлината беше твърде ярка. Не можеше да погледне към нея.
Ръцете, същите ръце, лежаха върху раната му, топлината им се просмукваше в него и той усети — не можеше да е нищо друго — как ръбовете на раната се събират отново, кървенето спира, а разкъсаните органи се наместват и подхващат наново оздравителния си процес.
Можеше да е само Изкуство на предците, макар да не беше чувал за такова преди. Насили се да отвори очи и да насочи поглед към центъра на слънцето.
Помисли, че е ослепял, но не беше. Просто тя го заслепяваше. Стоеше над него като рисуван кристален витраж, светеше със своя собствена чиста светлина и се взираше в лицето му с неразгадаеми бели очи.
И той се разплака, макар да не го съзнаваше, впил поглед в лицето на жената, носила името Скръб в окови, а после Радостта на Ааген, и много други в живота си.
След като правиха любов, бяха заспали за кратко. После, доста преди разсъмване, тя се бе събудила. Понечи да си тръгне, но Тото я улови за ръката да я задържи. За миг жената остана така, безмълвна и в очакване, приседнала на ръба на сгъваемото легло, което му бяха дали вместо сламеника — двама занаятчии в мрака, полуродният и пчелородната.
Когато дойде при него, Тото знаеше, че е нередно, но пък тя подходи толкова прямо и открито. Без хитринки, без недомлъвки, просто прагматично съблазняване по занаятчийски. Касзаат, с мръсни работни дрехи, още с петна от машинно масло по ръцете, просто свали колана с инструментите си в тясното преградено пространство на палатката, което му бяха дали.
Никоя жена не му се беше предлагала преди. И като я видя така необяснимо там, Тото прокле спомените си. Прокле Челядинка Трудан, задето бе избягала с Ахеос, а после се пресегна да вземе онова, което можеше да има.
Сега, когато бе твърде тъмно, за да различи тъмната й кожа и извивките на тялото й — стройно и стегнато от всекидневното натоварване на занаята, — той я попита:
— Дрефос ли те накара да дойдеш?
— Аз не съм роб — отвърна тя. — Дрефос не ме кара да върша каквото и да било.
— Но ти си войник. Имаш чин. А той ти е… началник или както там се води. — Не затаи дъх в очакване на отговора. Не хранеше илюзии.
— Подхвърли нещо в този смисъл — потвърди тя след кратка пауза, — но идеята не ми беше чужда. Когато началник поиска от теб да направиш нещо, да идеш при мъж, към когото така или иначе изпитваш интерес, това значи ли, че го правиш по заповед? Или по своя воля? — Понечи да стане, но Тото отново я задържа.
— Чакай — каза той, а после: — Моля те. — Касзаат приседна отново на ръба и Тото усети как дланта й се плъзга леко нагоре по ръката му, по рамото и накрая да се спира на бузата му.
Искаше да я попита защо, но самият той не успяваше да разплете кълбото на собствените си мотиви. Самосъжаление… или си просеше комплименти? Винаги бе страдал от осезаем недостиг на похвали. Тото полуродният! Кой да помисли, че ще трябва да го пленят и затворят, за да получи този дар?
Преди да легне с Касзаат, не си бе давал сметка, че вече не е несръчното, тромаво момче от студентските си години. Така и не беше разбрал кога е натрупал маса, кога раменете му са се разширили толкова, кога е станал силен мъж. Силен заради мравешката си кръв, издръжлив заради бръмбарородната си половина. В ръцете му Касзаат бе изглеждала дребна.
Тя се гушна до него и Тото усети с гърдите и корема си топлината на нейния гръб. С изненада осъзна, че Касзаат сигурно е по-самотна и от него. Градът й бе много далеч оттук и по собствените й думи едва ли щеше да го види някога пак. Дълго е била сама, заобиколена от осоиди, само Дрефос й е правил компания. Идвайки при Тото, сигурно бе потърсила единствения контакт, който не би се сметнал за предателство.