Тото кимна. Звучеше логично.
— Но скоро и ние ще тръгнем на път — продължи Дрефос, — и не ще видим нищо от кесианската кампания. Вярвам, че генерал Алдер ще прояви и този път обичайната си смесица от военна ефективност и пълна липса на въображение. — Тръгна назад към палатката с характерното си накуцване. — Но преди това има нещо, за което искам да чуя мнението ти, Тото.
Младежът забърза след него. И за пореден път се учуди на свободата, с която се ползваше. Изглежда жълто-черният десен на дрехите му беше достатъчен да го защити от преследване, макар да не му спестяваше неприязнените погледи на осородните.
В палатката си Дрефос беше подредил малка работилница с най-фините инструменти, които Тото беше виждал някога. Имаше точило за метал, леярски черпак, комплект восъчни отливки и изобщо всичко необходимо, за да се подменят чаркове и да се поддържа в отлично състояние машинният парк. Когато се обърна, Дрефос държеше нещо в ръце — нещо дълго и увито в тъмен плат — и като никога изглеждаше в плен на нерешителност.
— Ти си талантлив занаятчия, Тото — започна той. — И точно затова те взех при себе си.
— Или поне се надявате, че съм такъв, полковник — каза Тото.
— При мен надеждата не е фактор, момче. Аз не се надявам, аз преценявам и изчислявам. Събирам информация — обясни Дрефос. — У теб осоидите бяха намерили детайли, които по моя преценка са били твое собствено творение, както и схеми за включването им в по-голямо устройство, идея, която ти така и не си имал възможност да осъществиш.
Тото зяпна вързопа в ръцете на Дрефос и затаи несъзнателно дъх.
— Така и не… — поде той, а после усети, че устата му пресъхва изведнъж. — Какво сте направили?
— Докато ти вчера беше при приятеля си и докато Касзаат уреждаше подробностите по освобождаването му, на мен ми остана малко свободно време за пръв път от началото на обсадата. Времето никога не ми стига, затова го ценя високо и мразя да го губя в леност, ето защо взех схемите ти и направих това-онова. Резултатът е… несъвършен. Възможностите за фина работа тук са ограничени. Въпреки това се надявам да ти хареса.
— Да ми?… Да ми хареса? — Тото зяпна петносаното му лице. — Но, полковник?…
— Без официалности, моля те, поне когато наоколо няма осоиди — каза Дрефос. Очите му се стрелнаха към платнището на палатката и лицето му се вкорави. — Чиновете и обръщенията ги оставям на тях да се замерят помежду си. Може да носим цветовете им, но не сме от тях. По-големи сме от тях. Ние сме занаятчии. Викай ми „майсторе“, ако искаш, както си се обръщал към преподавателите си в Колегиум, но не забравяй, че тук ние сме елитът и стоим над дребните им чинчета и йерархии. И не се учудвай, че търся одобрението ти, Тото. Това нещо все пак е твое изобретение, следователно — твой триумф.
С тези думи Дрефос дръпна парчето плат и отдолу се разкри отдавнашната мечта на Тото. Груба направа, точно както беше казал Дрефос. Въздушната батерия се бе сдобила с бронзова дръжка и с дълга тръба от другата страна. Голяма част от идеите му липсваха, защото не ги беше включил в схемата, но нищо не пречеше да поработи върху прототипа и да внесе подобрения.
— Работи ли? — попита той и Дрефос кимна.
— Ще имаш възможност да го изпробваш и да го подобриш. Както казах, чака ни път. Отиваме в Хелерон, Тото. — Протегна устройството към него и младежът го взе, събрал объркано вежди.
— В Хелерон ли, майстор Дрефос?
Дрефос отвърна през рамо, отправил се към изхода:
— Че къде другаде да иде един занаятчия, когато иска да работи?
— Но Хелерон е…
— Наш, Тото. — Вече беше излязъл от палатката и младежът хукна да го настигне.
— Как?
— Генерал Алдер ще поеме по крайбрежието, но вчера научих, че генерал Малкан и Седма армия се придвижват към Хелерон. Вече би трябвало да са там. А когато ние пристигнем, над града ще се вее имперското знаме. Само си помисли, момче! Индустриалната мощ на Хелерон, всичките му леярни и фабрики! Нищо не би могло да ни се опре. — После изведнъж млъкна умърлушено. — Ако бях чистокръвен осоид, щях да ги накарам да ме направят губернатор. Но и така може да успея. Може пък Малкан да отстъпи. Така или иначе, трябва да направим възможното с наличното.
Летището се разкри пред погледа им и двамата установиха, че междувременно е пристигнало ново попълнение. В единия ъгъл, далеч от туловищата на хелиоптерите, бе кацнала най-красивата летяща машина, която Тото беше виждал някога. Открита решетка от леки дървени подпори, с две витла и изящно нагънати криле, машината беше толкова ефирна и изящна, че напомняше за игра на светлини и сенки, които се претопяваха във въздуха наоколо дори посред бял ден. Касзаат беше вътре — проверяваше двигателя с часовников механизъм, прикрепен на кърмата. Носеше дебели дрехи, забеляза Тото, макар денят да беше топъл.