— Враждата между мравешките градове е добре документирана, мухородна жено — каза тя. — Изложи тезата си.
— Ми тя е ясна тезата ми, ваше величество — сви рамене Спера. — Ще си седим и ще се кокорим един на друг, ще развяваме байраци всеки път, когато някой от съседите ни падне, и така, докато имперските войски не цъфнат пред стените на Сарн, примерно, и кой ще ни помогне тогава?
— Ние сме сарнианци — обади се сухо един от тактиците. — Сами си водим войните.
— Ами ако те имат десет пъти повече войници от вас, ако оръжията им са по-добри от вашите, могат да летят и да стрелят по вас с голи ръце? Тогава какво? Ами ако не са по силите на никой отделен град? Ето това повтаря непрекъснато майстор Трудан — много са, повече отколкото всеки един град може да победи сам.
Мълчание. Спера отново взе да мести поглед по лицата им.
— Моля ви, не ми ли вярвате? — попита тя.
Царицата се спогледа бегло с неколцина от съветниците си.
— Разбрахме посланието ти, но имаме по-непосредствени грижи. Едва ли би искала да се втурнем да помагаме на Тарк, докато векианците обсаждат Колегиум. Но ще запомним думите ти. Приключим ли веднъж с Век, ще говорим отново. Намираме, че казаното от теб не е лишено от смисъл.
И това, осъзна Спера, беше краят на аудиенцията й в царския двор.
— Нещо не е наред, нали?
Ахеос й хвърли кос поглед, но после призна:
— Напоследък не спя добре.
Тя кривна устни в усмивка.
— И аз ли съм виновна?
— Заспивам трудно, а когато все пак заспя, ме спохождат сънища… които не мога да разчета докрай.
Че се изкуши да го подразни, но накрая реши друго.
— Сънищата са важни за твоя народ, нали?
— Да, и мисля, че… боя се, че знам откъде идват тези сънища. Помниш ли Даракион и какво видяхме там?
— Не бих могла да забравя. — А се беше опитала. Случило се бе, след като Ахеос помогна да я освободят от робската килия в Мина — тръгнали бяха обратно към Хелерон и по пътя стигнаха до малкия, но непроходим Даракионски лес. Името беше богомолско, но там отдавна нямаше богомолкородни. Това Че го знаеше и преди, а после Ахеос й каза, че богомолкородните, които живеели на времето там, преди столетия, изобщо не били напускали леса. Което си беше глупост, разбира се. Суеверна глупост, измислена от отшелници и мистици, само дето една нощ Ахеос и Тисамон я заведоха в гората и й показаха. Ахеос се бе опитал да й отвори очите въпреки бариерите, които разделяха светогледа на техните народи.
И тя беше видяла. Зърнала беше, и толкова по-добре, че само ги бе зърнала, но така или иначе беше видяла онова, което и до днес живееше между разкривените дънери на Даракион, видяла го бе в цялото му страховито, изродено величие, и светът й се беше пропукал, и нещо ново се бе промъкнало през цепнатините.
Намираха се близо до безименното комарджийско свърталище край реката и наоколо им имаше много сенки, в които да дебне какво ли не. Че призова Изкуството си и подсиленото й зрение разпръсна сенките, но с нищо не облекчи страховете й.
— И те… са дошли тук? — попита тя.
— Не. Мисля, че не могат. Но тези сънища… сякаш ми говорят чрез тях, викат ме. Не знам защо, но с времето ще разбера.
Спряха пред вратата да съберат кураж. Мистерите, най-вече в лицето на Гаф, четвъртития дребосък от незнайна раса, не бяха от най-откровените хора. Ахеос и Че вече няколко пъти се бяха срещали с Гаф, понякога на срещите присъстваше и богомолкородната Сцеле, но и двамата упорито избягваха да се ангажират с нещо конкретно. А сега ги бяха привикали. Ахеос и Че бяха извикани от мистерите. Нещо се беше променило.