— Благодаря ви! — възкликна Че и той я прикова с леден поглед.
— Само не си въобразявай — каза й, — че сме променили отношението си към теб или твоя народ. Чиста случайност е, че се озовахме от една и съща страна на барикадата. Нищо повече.
— Случайност или съдба — уточни Че и веднага разбра, че е прекрачила линията на позволеното. За миг Сцеле се напрегна видимо, сякаш бе на крачка да ги нападне, но шефът й изглеждаше по-скоро замислен, отколкото ядосан.
— Съдба — повтори той като ехо. — Напоследък плетката на съдбата е неясна… — После възвърна самообладанието си и поклати глава. — Когато аз си тръгна, Сцеле ще поеме командването на мистерите в Сарн, и каквото може да се направи, ще бъде направено. Тарн няма войски, които да изпрати срещу тази Империя, но пък очите, за които мракът не е пречка, виждат всичко. И засега, докато това продължава, очите на Тарн ще работят за вашата кауза.
Минаха два дни преди да открият какво е променило решението на мистерите. Ахеос и Че се върнаха от една задача в чуждестранния квартал и завариха атмосфера на пълно отчаяние. Скуто седеше на голямата маса в общото помещение на таверната, където бяха отседнали, и гледаше с празен поглед документите, пръснати по цялата маса, че и на пода до стола му. До него беше Спера, толкова пребледняла, все едно раните й са се отворили. Трепереше и ако Скуто не беше толкова бодлив, сигурно би се лепнала за него, помисли си Че. Зад двама им Плиус седеше на стол, отпуснат тежко като чувал с картофи. Опитваше се да си запали лулата, но ръцете му трепереха и малката стоманена запалка гаснеше постоянно.
— Какво е станало? — попита Че, после въображението й се развихри. — Чичо Стенуолд! Векианците? Той да не би?…
— Не — отвърна дрезгаво Скуто. Очите му бяха зачервени, а ръцете си стискаше толкова силно, че тук-там имаше капки кръв от собствените му шипове. Че за пръв път го виждаше да се самонарани по този начин. — От Колегиум няма нищо ново. — Всъщност новини от Колегиум идваха постоянно. По цял ден бавни релсови автовозила пристигаха в депата, пълни до дупка с колегиумци, напуснали града, преди да е започнала обсадата. Че бе очаквала сред тях да има хора от различни поприща и възрасти, и наистина сред бегълците имаше много чужденци, чийто престой в града на Великата академия така или иначе се измерваше в броени години, но повечето бяха деца. Пристигаха с малки торби, побрали храна, книги, пособия за писане и резервни дрехи, и с документи, които да удостоверят самоличността им пред местните власти. Царицата на Сарн подкрепяше всячески своя съюзник в това време на преголяма нужда. С типичната си ефикасност мравкородните намираха дом на изгубените деца в семействата на свои съграждани.
Ала днес в депото бе пристигнал пратеник от друг град.
— Спера, тя… — Скуто си пое дълбоко дъх и продължи с по-уверен глас: — Била е в двореца и го е чула там, едновременно с царицата. Хелерон е паднал.
Че го зяпна сащисано.
— Хелерон е паднал?
— Имперска войска се появила край града. Не онази, която се бие при Тарк, а друга. Наложили са военно положение и са иззели леярните. Сега Хелерон е част от Империята.
— Чук и клещи — прошепна Че. Погледна към Ахеос. Лицето му беше затворено и безизразно, но тя знаеше, че любимият й мисли за собствения си планински град в непосредствено съседство с Хелерон.
— Знаели са — каза той. — Това е информацията, която са получили мистерите и която е променила решението им. — Оголи зъби, внезапно ядосан. — Предупредихме ги, че осоидите ще дойдат. Крилата армия, която ще нападне Тарн и ще довърши онова, което твоят народ започна. И ще настъпи окончателният край на Вещото време.
— Това не е справедливо — възрази Че.
— Нищо не е справедливо — отвърна горчиво той.
— Но твоите хора са магьосници. Те виждат бъдещето. Сигурно са провидели някакъв изход.
Ахеос избягваше да я погледне в очите.
— Явно ти имаш повече вяра в тях от мен.
Че го прегърна и той отпусна глава на рамото й. Тя впери поглед в умърлушената физиономия на Скуто.
— Какво означава това? — попита. — Сега какво ще правим?
— Всичко се променя — обади се иззад Скуто шапкарят. Най-после беше запалил лулата си, но изглежда не знаеше какво да прави с нея.