Скуто поклати глава.
— Не знам — измънка той. — Не знам какво да мисля. Вие не разбирате. Хелерон… Хелерон е мръсно място. Корумпирано, двулично. Но беше моят град. Роден съм в Империята и като дете две нощи не съм спал на едно и също място. Единствен Хелерон ме прибра. А дори и там трябваше да се боря със зъби и нокти за свое местенце под слънцето. Колко глави съм счупил и колко гърла съм срязал… Но накрая Хелерон все пак ме прие. Леярски щемпел, дори когато осоидите разрушиха дома ми и пръснаха хората ми, дори тогава не ми е минавало през ум да напусна завинаги града.
— Хелерон е и моят дом — каза тихо Спера. — Нищо че съм родена в Меро.
— Всичко се разпада — прошепна Скуто. — Колегиум го чака обсада, Тарк губи битката. Хелерон е превзет. Кой ще е следващият? Какво ще стане сега? Имаме ли изобщо някакъв шанс да избегнем пропастта?
Въпросът увисна тежко във въздуха. Никой не понечи да отговори.
25.
Салма се събуди от студ, видя безоблачно нощно небе над себе си, опита се да си спомни къде е, а после разбра, че няма никаква представа.
„Къде съм?“ Сумракът в палатката на дъщерите на милосърдието незнайно как се беше прелял в нощна тъма, в която звездите се виждаха ясно. Лежеше на песъчлива земя, наметнат с тънко одеяло.
„Къде е тя?“ Скръб в окови, или Радостта на Ааген, или… не, започваше да си спомня.
Бяха го преместили. През нощта, най-вероятно по-рано същата нощ… или предната? Но във всички случаи го бяха изнесли от голямата палатка на дъщерите на милосърдието.
Тя беше там тогава. Помнеше лицето й, очите й… лъчисти. Очите на молецородните не знаеха що е мрак, но нейните можеха да гледат право в слънцето. Докоснала бе ръката му, докато го изнасяха. И беше казала… какво беше казала?
Не си спомняше. Споменът му беше отнет заедно със здравето и силите. Превръзките още стягаха гърдите му, раната, която тя бе запечатала с пръстите си, сега беше стегната с компреси и хирургична коприна.
Огледа се. Тънък полумесец грееше едва-едва на небето, но светлината му беше достатъчна за неговото зрение; имаше и огън наблизо. Бяха на завет в някаква хлътнатина, но огънят бързо губеше от силата си и студът се просмукваше в костите на Салма. Опита се да пропълзи по-близо до огъня и успя, макар и с цената на големи усилия. Успя.
Видя Неро — лежеше свит като дете и както се беше увил с плаща си, наистина приличаше на такова. Плешиво дете, а и доста грозновато, честно казано, но дори неговите войнствени черти се бяха смекчили невинно в съня.
Оттатък спящия Неро имаше двама осородни войници в доспехи. Салма усети как пропада в дълбока бездна и заопипва земята за меч, какъвто нямаше там. Надигна се — твърде бързо, — изсъска от болка и войниците погледнаха към него. Единият беше съвсем млад, може би по-млад от самия Салма. Другият беше с прошарена коса, поне на четирийсет, връстник на Стенуолд.
— Полека — каза младият. — Какво си спомняш?
— Вие кои сте? — попита настоятелно Салма, макар да съзнаваше, че не е в положение да настоява за каквото и да било.
— Аз се казвам Адран — представи се по-младият от войниците. — А това е Калдер.
— Лейтенант Калдер — избоботи по-възрастният с необичайно дълбок глас. — Още сме в армията, момче.
— Ти си Салма, нали? — попита Адран, като кимна разсеяно на другаря си. — Е, какво си спомняш?
Салма се замисли.
— Да приемем, че не помня нищо.
— Ами тогава знай, че те измъкнаха — каза му Адран. — Измъкнаха те.
— Кой?
— Онзи полуроден занаятчия го направи — обясни лейтенант Калдер. — Успя да го уреди. Има влияние той, нищо че е нечистокръвно лекьосано копеле.
— Полуроден? — Тото? И тогава си спомни какво беше направил Тото за него и каква цена беше платил за живота и свободата му. Значи занаятчията, за когото говореше Калдер, беше другият, онзи, който бе поискал от Тото да му стане роб.
— А вие защо?… Какво ще правите с нас?
— Нямай грижи — успокои го Адран, но Салма поклати глава.
— Какво става? Вие сте осородни войници, а аз очевидно не съм в състояние да ви създам неприятности, така че защо поне не ми кажете истината?
Адран и Калдер се спогледаха.
— Сигурно си мислиш, че всички ние в Империята сме чудовища — заговори по-младият мъж.
Спомнил си Ааген, Салма каза:
— Не непременно, но докато не видя доказателства за противното — да.