А пред тях бяха паякородните. Земята тук беше хълмиста с разхвърляни като кръпки горички и командирът на паякоидите или какъвто там беше — лорд или нещо друго, — бе избрал малка долчинка, където да опъне шатрата си. Е, трудно можеше да мине за шатра по стандартите на Алдер, само копринено платно, опънато като навес върху колове, което се ветрееше леко на слабия бриз. Малка група хора се беше събрала на сянка отдолу, а останалите чакаха, строени като за парад. Добре замислено представление, реши Алдер.
Поне половината бяха бронзовокожи мравкоиди от Кес с лъщящи ризници и шлемове. На щитовете им имаше някакви абстрактни заврънкулки, които, както Маан го уведоми на висок глас, изобразявали герба на Селдис.
Сред останалите имаше мухородни и повечето от тях изглежда бяха благородници или богати граждани, нагиздени в коприни както магнатите от Консорциума на достойните. Имаше и бръмбарородни войници с тежки арбалети. Почетна стража от десетина страховити и голи до кръста скорпионородни, облегнали се на мечове, високи почти колкото тях. И самите паякоиди, разбира се.
Бяха почти двайсетина, всичките образец за елегантност и небрежно спокойствие, всеки отправил поглед към наближаващите осородни с лека и самодоволна усмивка. И ако мухоидите бяха облечени добре, то паякородните бяха великолепни, на крачка от кича и все пак в границите на добрия вкус. Всъщност, призна неохотно Алдер, те бяха живото олицетворение на добрия вкус, хора, които носеха фините си коприни, златните бижута и бродирания брокат все едно са облекли първото, попаднало пред погледа им, а не са се контили с часове за специален случай. Като стар войник, който нямаше отношение към външния блясък, Алдер изведнъж се почувства мърляв, прашен от пътя и тромав. Мисълта го жегна и той я прогони ядосано.
От пръв поглед се виждаше кой е водачът и Алдер с изненада установи, че е мъж — поредната черна точка за разузнаването на Маан, който го бе уверил, че паякородните винаги се предвождали от жени. Този конкретен паякороден лорд се беше облегнал лениво на тежък позлатен стол с висока облегалка и фантастична дърворезба. Две млади жени от неговата раса седяха в краката му, другите стояха край него, но не като придворни, а на отделни групички и клики. Всичките бяха красиви, и мъжете, и жените. Дори онези, прехвърлили средната възраст, притежаваха сурова красота, а младите буквално грееха със свежото великолепие на младостта си. Някои бяха светли, други имаха силен слънчев загар, косите им бяха различни — руси, червени или тъмни, забележително разнообразие в сравнение с другите раси, — но всички притежаваха характерното деликатно изящество на своята.
Войниците зад паякородните се напрегнаха едва доловимо с приближаването на групата въоръжени мъже. Алдер се обърна към хората си и им даде знак да останат на място.
— Майоре — повика той. Маан местеше поглед от един паякороден към друг и преглъщаше шумно.
— Забележително, генерале. Наистина бях чувал, че…
— Просто слушай, майоре. Ще говориш само ако ти кажа. — Алдер тръгна напред, следван по петите от Маан, когото на свой ред последваха двама войници за охрана и един писар, който да води бележки.
Когато наближиха, водачът на паякородните се изправи. Изглеждаше на трийсетина години или по-малко дори, ризата му беше червена с балонести ръкави, отгоре й носеше зелен прилепнал жакет със златна бродерия, панталоните му бяха свободни и прибрани във високи ботуши със сребърни шпори. Посрещна ги със завъртян реверанс, наполовина поклон, наполовина сложни махове с ръцете — носеше изобилие от пръстени, отбеляза си наум Алдер, когато златото улови лъчите на слънцето. Късо подрязаната му тъмна брада обрамчваше в контрастна рамка бялата му усмивка.
— Удостоен ли съм с честта да разговарям с генерал на осородните? — попита той. — Това е правилната титла, нали?
— Генерал Алдер от Четвърта имперска армия, позната като Шиповете — отвърна Алдер, потискайки импулса си да отдаде чест.
— Шиповете? Очарователно. Аз съм лорд-маршал Теорнис от Алданраелите и за мен е чест да се запознаем, генерал Алдер.
Второто име, съобрази Алдер по спомени от краткия инструктаж преди малко, означаваше, че този човек е представител на Аристоите — аристократичен род, чиито разклонения враждували помежду си от незапомнени времена. Самото име обаче не му говореше нищо и той нямаше представа какво е мястото на Алданраелите в по-голямата картинка на паешката политическа конюнктура.