— А междувременно аз мога да обуча още пилоти за моите машини — добави Безрад Вѐлик.
— Направете го — съгласи се Стенуолд. — Друго? Хайде, чакам предложения.
— Извинете, майстор Трудан. — Мъжът беше мравкороден със синкава кожа и Стенуолд нямаше идея откъде е родом, какво остава кой е и как му е името. Но очевидно не беше воин въпреки расата си. Заседналият живот се беше отразил драматично на фигурата му, особено в средния дял.
— Да, майстор?…
— Цейтус, майстор Трудан. — Изпитото лице на мравкоида се разтегли в усмивка. — Аз имам едно акватично автовозило, майстор Трудан, върху което работя от години.
— Една лодка, майстор Цейтус…
— Не е лодка, майстор Трудан. — Цейтус огледа с подозрение останалите занаятчии в стаята сякаш се боеше, че някой от тях ще се опита да му открадне идеята. — Моето автовозило се движи под водата.
Стенуолд го зяпна.
— Потопяемо автовозило?
— О, истинска красавица ми е тя, майстор Трудан. — Очите на Цейтус грейнаха. — Пробвал съм я в езеро Сидерити. Няма да повярвате какви чудеса има под водата там…
— И сега сте готов да впрегнете вашата красавица в услуга на града?
— Този град е моят живот, майстор Трудан. А ако за в бъдеще се намери финансиране за моя проект?…
— Да, да — побърза да го успокои Стенуолд. — Нека първо спасим града, а после Събранието със сигурност ще възнагради спасителите. Та тази ваша потопяема лодка… какво може да прави?
— Да се движи под водата — повтори Цейтус, а после добави след кратка и някак неохотна пауза. — Да пробива дупки в корпусите на вражеските кораби. Евентуално да прикрепя устройства, ако някой от колегите тук измисли такива. Има ли експлозив, който да се взривява под вода?
— Не съм чу… — започна Стенуолд, но сякаш по магия един от другите занаятчии вече бе вдигнал ръка.
Когато се смрачи, Акалия даде сигнал за отбой. Нямаше смисъл да хабят артилерийските муниции за неточна стрелба по тъмно. Последните рапорти потвърждаваха известни щети по западната стена, която беше понесла най-тежкия обстрел — по парапета и бойниците имало пролуки, а тук-там зидарията била сериозно изронена. Тези отслабени места щяха да бъдат основната им цел през следващите няколко дни. Успееха ли да разхлабят зида, в стената можеше да се отвори пробойна, която да разширят с насочени залпове. А паднеше ли стената дори само на едно място, истинският щурм можеше да започне.
Откъм Колегиум не беше прозвучал и един ответен изстрел. Артилерията по стените беше защитена по различни хитроумни начини и макар това да дразнеше Акалия, не беше от съществено значение — нека се крият, щом искат, но рано или късно нейните машини щяха да пробият дебелите зидове на града.
Започнеше ли щурмът обаче, колегиумската артилерия несъмнено щеше да се събуди и да вземе тежък данък от атакуващата войска, но война без жертви нямаше и нейните хора добре разбираха това.
„Обсегът на машините им със сигурност е по-малък от нашия“ — беше предположил един от нейните командири и тя бе вдигнала мълчаливо рамене. По една или друга причина засега артилерията на Колегиум мълчеше упорито.
Офицерите под нейно командване бяха разставили постови около лагерите, макар че вероятността бръмбароидите да замислят нощна атака клонеше към нулата. Време беше и Акалия най-сетне да се оттегли в палатката си. Уведомили я бяха, че осородният Даклан иска да говори с нея. Би могла да го държи в напрежение до утре и силно се изкушаваше да направи точно това, но после реши, че предвид благоприятното развитие на нещата, би било добре да му напомни за превъзходството на новия съюзник, с който се беше сдобила неговата прехвалена империя.
— Командир Даклан — поздрави го с жест тя, после се обърна към другия мъж. — И командир Талрик, нали така?
— Точно така, тактик — кимна Талрик. Приятно й стана, че осоидът използва правилното обръщение, възприето в армията на Век. Самата тя смяташе, че отношението й е по-любезно, отколкото този тип заслужава.
— Доволни сте, предполагам, от видяното дотук? — обърна се и към двамата тя. — Скоро ще видите как омразният ви Колегиум пада превзет, нали?
— Съвсем точно, тактик — обади се другият, Даклан.
— Да се чуди човек с какво толкова са ви разгневили глупавите бръмбари от толкова разстояние — подхвърли тя, присвила очи.