— Ами нали ги знаете бръмбарите, вечно се месят в хорските работи — бързо-бързо отвърна Даклан. — Империята е съсредоточила погледа си източно оттук, както знаете, но има данни, че Колегиум търси начин да се намеси.
— Така е, на всяка манджа мерудия са старчоците проклети — съгласи се презрително Акалия. — Вижте само какво направиха със Сарн, и то за нула време. Заразиха цял град с абсурдните си идеи!
— Вярно и добре казано — кимна Даклан. Акалия се подсмихна на раболепния му маниер, но пък той беше съвсем на място, от друга страна. Очевидно бе, че ги е страх от нея и искат да й се представят в най-добра светлина.
— Кажете ми, тактик — обади се другият. — Как преценявате тази първа бомбардировка? На мен ми се стори малко… нетрадиционна. — Даклан го стрелна с остър поглед. Изглежда се бяха разбрали да не повдигат този въпрос, реши Акалия и вдигна рамене, преди да отговори.
— Изразявате се неясно, командир Талрик. Ние, мравкородните, държим на прецизността. Какво точно имате предвид?
Талрик упорито не обръщаше внимание на колегата си и намръщените му погледи.
— Говоря за колегиумската артилерия по стените, тактик.
— Любопитно наистина — съгласи се тя. — Консултирах се с нашите занаятчии за възможната причина. Може би оръдията им са станали негодни поради липса на поддръжка, макар че това изглежда невероятно дори за Колегиум. Но пък колегиумци са плашливи. Може би инженерите им не са събрали кураж да са качат на стените под тежкия обстрел и да задействат артилерията.
— Може и така да е — каза Талрик, но нещо във физиономията му не й хареса.
— Позволихме ви да дойдете тук като компромис — напомни им тя. — Но няма да търпя нахалство от чужденци.
— Разбира се, разбира се — побърза да я увери Даклан. — Ние просто… за пръв път виждаме такава могъща артилерия в действие. Нашите битки се развиват на друг принцип. — Лицето на Талрик трепна отново, но и този път Акалия не успя да разчете изражението му.
— Свободни сте — каза им тя без предисловия. Беше късно, а трябваше да си отпочине добре през нощта, за да е свежа за утрешната атака. Трябваше и да реши какво да прави с тези осородни. Току-виж се оказало най-добре, ако паднат жертви на войната. Проследи ги с поглед — напрежението помежду им с нож да го режеш, щяха да се скарат веднага щом се отдалечат достатъчно. Какво пък, поредната разделена и хаотична раса. Когато му дойдеше времето, щяха да дишат прахта на съвършения векиански ред.
Акалия отиде право в палатката си. Там вече я чакаше роб, който да й помогне със свалянето на бронята. Легна си и заспа с мисълта за утрешната атака.
Събуди се още с първия трясък и скочи от леглото. Земята трепереше. Всички в лагера бяха будни, но в първия миг никой не знаеше какво става.
„Постови, докладвайте!“ Умът й се разтвори, но сред врявата от рапорти отговор нямаше. Постовите не виждаха атака и въпреки това атака срещу лагера имаше. Хора умираха, много малко, но все пак умираха. Затова пък откъм инженерите и занаятчиите на нейно подчинение придойде вълна от тревога.
„Какво става?“ — настоя за отговор тя. Усещаше ги как се щурат в тъмнината. Мракът беше почти пълен, защото плътни облаци скриваха месечината. Появиха се набързо напалени лагерни огньове, войници се стичаха към строя, но все още никой не знаеше от какво естество е заплахата. Една стотна внезапно изгуби половината си числен състав — огромен камък се бе стоварил отгоре им.
„Докладвайте! — повтори настоятелно Акалия. — Глави ще хвърчат заради това. Абсолютно недопустимо е.“
А после новината обхвана армията като горски пожар. Артилерията им беше подложена на системно унищожение.
„Как? — предаде следващия си въпрос Акалия. — Как ни атакуват?“ Войници сигурно, някакво елитно подразделение, промъкнало се под прикритието на мрака. Но тази мисъл едва бе прекосила главата й, когато земята се разтресе отново.
И заедно с труса дойде и невъзможният отговор: „Стрелят от стените.“
За миг Акалия изгуби способността си да разсъждава. Нямаше представа какво трябва да направи, офицерите й също нямаха представа как да действат, и в резултат цялата армия бездействаше парализирана. Земята потръпна отново, после още веднъж и откъм занаятчиите долетяха звуците на смазано дърво и разкривен метал.
Накрая Акалия стигна до единственото възможно решение. „Изтеглете артилерията. Което не може да се изтегли, разглобете го!“