По стените на Колегиум артилерията бе издигната, освободена, разкрита, изобщо беше на бойна позиция, така че занаятчиите от най-учения град в Равнините да демонстрират на практика постиженията си. Цял ден бяха вземали размери и правили изчисления. Хора, свикнали с класната стая и преподавателската катедра, бяха клечали зад бойниците и дращили сметки на хвърчащи листа. Някои бяха загинали, смазани от преки попадения, или бяха ранени тежко от каменни отломки. И сега плодът на усилията им разсичаше въздуха към вражеския лагер. Нощта беше безлунна и лагерът на векианците тънеше в мрак, само тук-там огньове грееха като светулки в тъмнината, но на колегиумските занаятчии и инженери не им трябваше друга светлина — стигаха им малките лампи до листовете с изчисления, колкото да виждат цифрите и диаграмите и да нанасят минимални промени в ъгъла и височината.
Катапултите и балистите, оловометите и требушетите на Колегиум пееха в един глас и засипваха с тежки снаряди и гюлета нашественика.
Някои не попадаха в целта, разбира се, било поради случайност или неточни изчисления, но по целия периметър на града векианската армия се събуди от трясъка на собствените си машини — требушети, раздробени на трески от сляпо насочени каменни снаряди; оловомети, разкъсани от тежки балистени стрели с експлодиращи наконечници. Изобретателните умове на Колегиум се бяха заели внимателно и безстрастно да елиминират незначителното предимство, спечелено от векианската армия през изминалия ден.
На сутринта стана ясно, че над три четвърти от артилерията, която векианците така грижливо бяха разположили и сглобили предния ден, е повредена непоправимо, и макар че завоевателите имаха резерви, които да хвърлят в обсадата, вече никой не хранеше празната илюзия, че стените на Колегиум са лесна плячка.
27.
В съня си Ахеос се намираше дълбоко в дебрите на Даракион — не в покрайнините на леса, където бе завел Че, за да й покаже мрака на стария свят, а в сърцето му, където самият той беше стъпвал наяве само веднъж. И ето го тук, в разкривеното, гърчещо се сърце на гората сянка, от чиито обитатели бе дръзнал да подири помощ… и чиито обитатели бяха отвърнали на призива по свое, а не по негово желание. Ледените пръсти, с които бяха ровичкали в главата му тогава, още горяха в спомените му като дамга. И в замяна на това, че му посочиха къде осоидите държат Челядинка, те бяха поискали да им се плати.
Ахеос им беше длъжник, а дългове като този никой не можеше да подмине и рядко изплащаше с леко сърце.
В съня си Ахеос стоеше, обграден от чворестите, разкривени дънери на изтерзаните даракионски дървета и виждаше с очите на своя народ, за които мракът не беше пречка, какво има под техните сенки. За пръв път завидя на другите раси за неспособността да провиждат в тъмното, от която те вечно се оплакваха. Знаеше, че обитателите на леса някога са били богомолкородни. Част от човешкия им произход се беше запазил, но отгоре с тежка ръка и разкривен почерк бяха взели връх пълзящи тръни, кръпки от тъмен лъскав хитин, смъртоносни шипове, грапава дървесна кора, оплетени лиани и святкащи фасетни очи.
Бяха много, тези даракионски обитатели, и всичките го гледаха мълчаливо. Шепотът им, подобен на драскане — слепена съвкупност от всички студени, сухи звуци на гората, — беше недоловим за слуха. Ала в безсловесния им поглед имаше послание. Не бяха доволни от него. Беше ги разочаровал.
В съня си той им извика, питаше ги какво е направил или не е направил, но те все така мълчаха, без да го изпускат от поглед, само посланието им се вгорчи още повече — от недоволство към отчаяние. Все така безсловесно, но и безспорно беше посланието им, сякаш се излъчваше от застиналата им поза: „Защо ни загърби? Защо не оправда доверието ни?“
— Какво искате да направя? — попита той. — Кажете ми къде сбърках.
Над главата му, в пролуките между преплетените клони, небето просветля от светкавица; още една и още една, златен огън раздра мрака, но гръм така и не се чу.
И тогава те посочиха, всички и всеки поотделно, с пръсти, с щипки, с криви вейки — да привлекат вниманието му към едно конкретно дърво, което не изглеждаше по-различно от другите, — и той напрегна очи да разбере какво му казват.
Нещо разцъфна върху сбръчкана кора и отпърво Ахеос го взе за цвете, тъмно цвете, което лъсна влажно под танца на светкавиците. А после то потрепна и се стече гъсто и течно по дънера и Ахеос разбра, че е кръв. Сред всички страхотии, които беше познал в Даракион — насън и наяве, — това беше нещо ново.