Отвори уста да попита, но видя, че всички дървета — и тези в сърцето на леса, и другите по края му, всички кървят, че лепкавата течност сълзи обилно от невидими рани, стича се по дънерите и се събира на локвички между стърчащите корени. А над него светкавиците плющяха — или беше само една светкавица, която не намираше покой? — плющяха златни върху черно, златни върху черно.
Отстъпи назад пред червения прилив, но той прииждаше от всички страни, а обитателите на Даракион бавно се втечняваха, стопяваха се, но не сваляха до последно от него укоризнения си поглед.
— Какво? — извика им той и сякаш крилете на Изкуството му се отвориха без да ги е призовал, издигнаха го високо в бурното небе и Равнините се ширнаха пред погледа му… Равнините, а после Империята, Федерацията и отвъд. Проказата се разливаше от Даракион, кървавият прилив не признаваше граници и крепостни стени — Хелерон и Тарн изчезнаха, Аста и Мина. А после на картата, така невъзможно опната под погледа му, се появиха пресни рани — Капитас, Колегиум, Шон Фор, Селдис — градове, удавени в кръв, която изригваше като гейзер от дълбините на земята, а в раните имаше гърчещи се като червеи гадини, дълги многокраки неща, които би трябвало вечно да си останат в мрака.
На следващата сутрин Ахеос изглеждаше по-блед и измъчен отвсякога.
— Пак ли не можа да спиш? — попита го Че.
Той поклати глава.
— Спах, но сънувах. — Отпусна се тежко до нея. — Сънувах Даракион. Нещо го измъчва. Той… иска нещо от мен, но не мога да разбера какво. Гласовете са неясни.
Че го гледаше притеснена.
— А ако разбереш какво иска, ще го направиш ли?
Ахеос плъзна празен поглед из общото помещение на таверната, почти празно в момента.
— Трябва, защото имам дълг към тях… а обитателите на Даракион не са кредитори, които да пренебрегнеш. Но не ги чувам ясно, затова съм с вързани ръце.
Скуто и Спера вече закусваха. Изглеждаха умърлушени почти колкото Ахеос. „И аз би трябвало да се чувствам зле“ — помисли си тя. Ала все още не бе в състояние да си даде докрай сметка за заплахата, надвиснала над собствения й дом. Дали векианската армия е стигнала вече до стените на Колегиум? Твърде вероятно.
„Пази се, чичо Стен“ — изрече наум, сякаш мислите й можеха да стигнат до него. Вечно забравяше, че не е войник, чичо й Стенуолд. Лесно можеше да си го представи как се разхожда по крепостната стена и размахва предизвикателно меч към мравкородната орда.
Вече от два дни сарнианската армия беше в режим на мобилизация — войници, автовозила, артилерия, обоз, навсякъде течеше трескава подготовка за военна кампания. Близо половината разстояние щяха да изминат по релсовия път, но колкото повече наближаваха Колегиум, толкова по-вероятно бе векианците да са разрушили релсите, затова армията щеше да продължи пеша. Но пък никой не можеше да марширува като мравкородните. Те не знаеха умора, тръгнеха ли в поход, и скоро щяха да пратят векианците там, откъдето са дошли.
В таверната влезе офицер и тръгна към тях, сподирян от дрънченето на ризницата си. Огледа ги поред и каза:
— Коя от вас е Спера? — Излишен въпрос, защото името беше типично за мухородните, а Спера беше единствената от тази раса на масата.
Тя вдигна плахо ръка. Офицерът я погледна, после се обърна към всички тях:
— Трябва да дойдеш с мен. Сподвижниците ти също. Ако сред тези тук има такива, които не са ти сподвижници, имам заповед да ги задържа за разследване.
— Я чакай малко — ядоса се Скуто и се надигна.
— Всички тук сме нейни сподвижници — обади се Че. — Какво има, офицер?
Мравкоидът зяпаше Скуто със смесица от любопитство и отвращение.
— Призовани сте в царския двор, незабавно. Трябва да дойдете с мен.
— Защо? — попита настоятелно Скуто.
— Заповедите на царицата не подлежат на обсъждане — отвърна ядосано офицерът. — Не те знам от каква раса си, човече, но ще наредя да ти изпилят всичките шипове, ако още веднъж си позволиш такъв тон.
Скуто продължи да го гледа предизвикателно, даже оголи разкривените си жълти зъби в заплашителна гримаса, но не каза нищо. Офицерът отстъпи крачка встрани и те се изнизаха един по един край него. Пред таверната чакаше отделение от десетина войници, които да ги ескортират.
— Какво става? — прошепна с предрезгавял глас Че.
— Не знам, но не е на добро — каза Ахеос, преди офицерът да им кресне отново.