А после, по здрач, Косгрен се приближи до фургона на тримата хлебаркородни.
— Старче — започна той.
Бащата и двете момичета го изгледаха предпазливо. Мъжът всъщност не беше стар, но бялата коса и брада подвеждаха погледа.
— Чу ли какво рекох? — повиши глас Косгрен. — Или си глух нещо?
— Чух те — отвърна хлебаркородният. Гласът му беше изненадващо мек.
— Мисля да ти облекча живота, старче. Мисля да те отърва от грижите за щерките ти.
— Животът ми и така си е добър, но благодаря за любезното предложение — каза хлебаркородният.
Косгрен се усмихна, а после събори мъжа на земята с един-единствен небрежен удар.
— Аз ще й дам повече, отколкото ти можеш — заяви Косгрен и се ухили отвисоко на поваления баща. — Ти, моме, ела тук… освен ако не искаш баща ти да пострада още.
Бръмбароидът, осъзна Салма, говореше на по-малкото момиче. Не че това имаше особено значение.
Изправи се на крака, преди да се е замислил може ли, или не може да го направи, а Неро изприпка до него и взе да го разубеждава.
— Не си в състояние — рече му. — Потърпи малко… има си начини…
— Знам. — Салма се приближи в гръб към Косгрен, като влачеше крака. — Ей ти! — извика му той и великанът се завъртя да го погледне.
— По-полека, момко. Не искаш раните ти пак да се отворят, нали?
— Така е — потвърди Салма. Усещаше как нишката на живота му се е опънала до скъсване. Потръпна от страх, а после го обзе спокойствие. В този пущинак между бойни полета, в безсмислена свада като тази… защо не? Защо не, наистина? Постигнал бе целта си, намерил бе Скръб в окови, а после отново я беше изгубил и ето го тук. — Ще те спра — уведоми спокойно той Косгрен.
За миг едрият бръмбаророден изпадна в двоумение при вида на полуживия младок, който го заплашваше с… с какво? С нищо. После изкриви лице.
— Нагледен урок за момчета, които не правят каквото им се казва — обяви той, а след миг вдигна с лекота Салма, притисна ребрата му с тежките си лапи и младежът го бодна в лицето.
За част от мига светът се изпълни с врява и агонизираща болка, а после потъна в благословен и безмълвен мрак.
Дойде на себе си с чувството, че е изминало съвсем малко време. Врявата не беше стихнала, но болката в гърдите и корема му беше толкова силна, че му пречеше да се фокусира върху подробностите. Неро беше коленичил до него и току го питаше как е.
Не беше за вярване, че се е отървал само с един удар, но явно така беше станало. Или пък е имало още удари, докато е бил в безсъзнание. В такъв случай се беше отървал леко, предвид че още беше жив, но пък Косгрен и занапред щеше да тормози безнаказано спътниците си.
Врявата, осъзна най-после той, се дължеше основно на нечии писъци, но гласът беше на мъж, а не на дете.
— Какво става, Неро?
Мухородният изкриви лице в гримаса.
— Ами ти… ти един вид го резна, Салма. Що ме гледаш така? Нали точно това искаше да направиш?
— Резнал съм го? Какво?…
Неро хвана едната му ръка и я вдигна пред лицето му. Беше покрита с кръв, това Салма видя най-напред. А после видя и шипа — сърповиден израстък в края на палеца. След миг израстъкът се прибра плавно назад. Обзет от любопитство, Салма повтори няколко пъти движението; усети, че същото се случва и с палеца на другата му ръка.
— За пръв път се появяват. Кога?…
— Забелязах ги, когато те видях в палатката на щерките — каза му Неро. — Не знаех дали са нещо ново за теб, или си ги имал и преди.
Салма усети внезапно раздвижване, обърна глава и видя хора да се сбират около него. Надигна се с мъка и успя да седне на земята. Косгрен стоеше прав, притиснал с ръка окървавеното си лице. Окото му — единственото му оцеляло око — святкаше диво.
— Ах ти, копеле дребно — изгъгна той със задавен от болка глас.
Нещо помръдна край гиганта и Салма мерна блясък на метал. Хлебаркородният беше извадил нож с тънко острие, без предпазител и много остър. Всички се бяха събрали около него, дори мухородните гангстерчета. Когато Косгрен пристъпи напред, някой го замери с камък по рамото.
Хлипащ от болка, Косгрен ги измери с поглед — бандата на мухородните, бръмбарородната майка, бившите роби, семейството хлебаркоиди. Междувременно Неро също бе извадил кинжала си и го държеше небрежно за върха на острието, готов да го метне.