Повечето постройки тук бяха от дърво, даде си сметка Стенуолд, а после осъзна и друго: „Целят се в нашата артилерия.“ Морската дига на Колегиум беше символична, но двете широки кули вече изстрелваха пламтящи стрели с балистите си и големи камъни с катапултите си към наближаващите бронирани кораби, като коригираха в движение прицела. Ала обсадните машини на векианците явно бяха огромни, на практика всеки от корабите беше плавателна обсадна платформа. Пристанищната артилерия на Колегиум не можеше да се мери по обсег с тези чудовищни машини.
Нещо проблесна в небето и Стенуолд видя хелиоптер да пикира лудешки сред пушека. Беше цивилна машина, безценното товарно летало на някой търговец, но сега пилотът го лашкаше в маневри, които конструкторът не беше предвидил и наполовина. Зад него надаваше вой източено летало с фиксирани криле и свистящи пропелери, следвано от тежък ортоптер хелеронска направа с нескопосано нарисуван златен скарабей на корпуса. Летището се беше включило в отбраната. Редно беше Стенуолд да иде и да види какви ги върши майстор Вѐлик.
А после някой извика:
— Пазете се!
Стенуолд се обърна като последния идиот към прозореца и видя как цялата стена пред него избухва. Ударната вълна го отхвърли назад сред дъжд от отломки и събори всички останали. Стенуолд се стовари върху масата с картите, тя се строши под тежестта му, а на няма и педя над него се ливна вълна нагорещен въздух. Чу гласа си да реве някаква команда, но нямаше идея каква е тя.
А после му помогнаха да стане на крака. Не виждаше нищо, а лицето и едното му рамо горяха от болка.
— Какво?… Кой?…
— Споко. — Гласът беше на Балкус, но имаше и други звуци — пукот на пламъци, пъшкане на ранени хора. Остави Балкус да го отведе настрани и да го подпре на една стена. — Стой тук и не мърдай — каза мравкородният.
Някакви хора тичаха край него, блъскаха го, и той потръпна от болка, когато Балкус се зае да извади най-големите трески, забили се в кожата му. Изтри лице и усети нещо мокро по ръката си — кръв. Стаята гореше, хората бързаха да изнесат ранените.
— Всички ли са?… — започна той, а после изтръпна. — Флотата! Веригата вдигната ли е?
— Идея си нямам — отвърна Балкус и Стенуолд тръгна полуслепешката по стълбите. Прясна кръв се стече в очите му, чу Балкус да тича след него. Отнякъде прогърмя нова експлозия, поредният снаряд, изстрелян от векианския флагман.
Измъкна се навън. Тук, на открития кей, въздухът беше по-чист, макар да вонеше на дим и изгоряло. Пред него се разстилаше тихата шир на пристанището с двете ниски стени и кулите върху тях; помежду им — широка ивица вода с излаз към морето.
Само дето излазът вече не беше отворен, защото корабите от векианската флотилия се надпреварваха да минат през входа на пристанището. Три от бронираните кораби бързаха напред и пулсът на тежките им двигатели се чуваше дори през трясъка на престрелката. От двете им страни дървени съдове цепеха водата, изпреварвайки тромавите метални кораби и обстрелвайки с катапулти и балисти пристанищните кули.
Кулите отвръщаха на огъня — Стенуолд видя как един от дървените кораби се разцепва по средата от точно попадение на оловомет. Килна се на хълбок и изсипа човешкия си товар през борда — векиански войници с тежки брони, каквито бяха екипажите на повечето кораби от атакуващата флота. Лудост беше да атакуват по вода, помисли си Стенуолд.
Но бяха тук, а веригата не се виждаше никаква.
— Вдигнете я! — изкрещя той с безумната надежда някой да го чуе през водната шир и всеобщия трясък. — Веригата! Вдигнете веригата!
До него Балкус зареждаше пълнител в гвоздистрела си, макар че при това разстояние оръжието му беше точно толкова безполезно, колкото и крясъците на Стенуолд. Озовеше ли се врагът в обсега на гвоздистрела му, вече щеше да е твърде късно за каквото и да било.
А после нещо блесна във водата и се заиздига бавно към повърхността — тежката ошипена верига, която затваряше входа на пристанището. В двете кули имаше огромни машини, високи колкото триетажна сграда, които да повдигнат неописуемата метална тежест през съпротивлението на водата, ала механизмите им бяха на преклонната възраст от петдесетина години. Ала ето че веригата все пак се издигаше. Стенуолд стисна зъби до болка, от страх, че бронираните кораби ще преминат, преди веригата да е затворила входа. Но те се оказаха по-големи и по-далеч, отколкото му се беше сторило в началото, така че едва ли щяха да прекосят финала навреме. За разлика от тях най-бързият от дървените съдове се втурна отчаяно напред.