Бронираният се напрегна видимо, за миг кърмата му се завъртя от съпротивлението на изпънатата до откат верига, но после някъде по протежението й се скъса звено и тя се разлетя в дъжд от натрошен метал, а носът на бронирания кораб подскочи напред и целият се разтресе.
Вече нищо не стоеше между него и пристанището. Стенуолд знаеше, че трябва да направи нещо, да избяга най-малкото, но не можеше. Стоеше и не бе в състояние да отлепи поглед от черния метален кораб, който се приближаваше необратимо, тласкан от могъщите си двигатели. Балистата за многократна стрелба на носа му се въртеше и обстрелваше със запалителни копия най-близките сгради. Междувременно друг снаряд удари източната кула и цял участък от зидарията й се огъна навътре.
Невъзможно малки над гигантските палуби на бронирания нашественик, миниатюрните ортоптери на Безрад Вѐлик се стрелкаха насам-натам като рояк комари. Притежаваха бързината и тягата на летяща машина и повратливостта на летящ човек, и Стенуолд ги гледаше как шетат над палубата на бронирания и я засипват с експлозиви.
Товарният хелиоптер изтрещя наблизо, проточил опашка от дим зад себе си и ръсещ запалителни гранати, повечето от които цопваха в морето. Стенуолд копнееше за далекогледа, с който бе наблюдавал битката за Мина, но истината бе, че изобщо не се беше сетил да вземе такъв, затова напрягаше очи. Видя как един от мъжете на Вѐлик пада към палубата на бронирания, проточил огнена опашка след себе си.
— Виж, виж! — извика Балкус и посочи. Стенуолд обърна глава и зърна нещо да блести току под повърхността на водата.
— Потопяемият кораб на Цейтус! — възкликна той. Представял си го бе като риба, но изпод кея се издигна сребрист сплескан овал, три човешки ръста на дължина, с шест големи витла, които го движеха през водата с неравномерни тласъци. Ала беше бърз — само с шест оборота на тежките си витла потопяемият кораб измина почти цялото разстояние до бронираните. Гмурна се под първия кораб и изчезна от погледа на Стенуолд.
— Е, вече изиграхме всичките си карти — чу собствения си глас Стенуолд. — Трябва да стигнат, трябва.
Последва зрелищна експлозия и източната кула буквално се разхвърча сред огън и каменни отломки — уви, поредният снаряд на флагмана явно бе попаднал право в склада й с муниции. Хвърчащите отломки се посипаха по най-близкия брониран кораб, той се разклати силно под неочаквания товар, наклони се и десният му парапет се озова под водата. С десетина дълбоки вдлъбнатини по корпуса си, корабът се понесе към разрушената кула. Двигателят му още работеше, но рулят беше излязъл окончателно от строя.
Кабре също беше в онази кула, съобрази Стенуолд и изведнъж му прилоша.
Водещият брониран кораб все още напредваше към пристана, но благодарение на Вѐлик и неговите хвъркати бръмбари по палубата му горяха пожари. Стенуолд видя как един от миниатюрните летци се снижава прецизно към най-големия му комин. Разстоянието беше много голямо, за да различи Стенуолд хвърлените гранати, но след миг откъм търбуха на кораба се чу глух трясък, а от комина изригна плътна димна колона. Летецът вече се отдалечаваше трескаво, колегите му правеха същото — летяха кой накъдето свари, стига да е по-далеч от бронирания кораб. Един закъсня и стана жертва на векианските арбалетчици — изгубил контрол над оборудването си, мъжът запада в спирала и накрая потъна в морето.
Балкус грабна Стенуолд и го метна на кея, по-грубо от необходимото, а после паважът отдолу подскочи толкова силно, че отхвърли Стенуолд поне половин педя нагоре.
Парче обгорял метал изтрополи чак на доковете. Водещият брониран кораб беше избухнал през средата и разкривените останки от метал и горящо дърво запушваха входа на пристанището. Отвъд него и през пелената от дим Стенуолд различи смътно другите кораби от векианската флота — обръщаха курса си под непрестанни атаки от въздуха. Един се беше наклонил силно с пробит дървен корпус под ватерлинията — ето че и Цейтус беше нанесъл своя удар от името на Колегиум.