Е, паякородни нямаше, но това можеше да се очаква.
Тиниса стъпи на сухия пясък, изтръска водата от босите си крака и си даде сметка, че мнозина я зяпат озадачено. Зяпат я и местят погледи между нея и Тисамон. Кръвта й може да беше смесена, но лицето й беше досущ като на майка й. Създавайки дете с една паякородна, Тисамон беше нанесъл най-тежкия удар на собствената си раса, извършил бе най-непростимия грях в разрез с древните забрани на своя народ.
Но поне засега лошите й предчувствия не се оправдаваха. Зяпаха я, вярно, в погледите на някои се долавяше злоба, но нищо повече. Тисамон бе спрял в средата на селцето и гледаше как двама млади молецоиди пускат на вода малка лодка. Видно беше, че чака нещо.
„И къде е всичко?“ — запита се тя, защото тази шепа бараки със сигурност не беше свещеният Паросиал. Не можеше цялата драма да е заради това неугледно селце. А после плъзна поглед отвъд селото, към гъстата гора, която покриваше почти целия остров, и разбра, че тя, гората, е свещената.
Стойката на Тисамон се промени едва доловимо, колкото да привлече вниманието й към един молецороден мъж с бели очи и лишено от възраст лице, който се приближаваше бавно към тях. Празният му поглед се спря за миг на Тиниса, но присъствието й с нищо не промени израза на лицето му.
— За появата ти се знае — каза меко той на Тисамон. — За целта — също. — Отново погледна към нея. — Не е моя работа да съдя, но…
— Островът ще отсъди — отвърна с твърд глас Тисамон, ала в погледа, който хвърли на дъщеря си, за пръв път се появи сянка на несигурност.
— Така е — потвърди молецородният. — Винаги е така. Островът никога не е виждал такава като нея. Никой от нас не знае какво може да се роди или какво може да умре… дори ако тя е направила необходимите приготовления.
Тисамон гледаше към мрака между дърветата.
— Трябва да стане тази нощ. Нямаме време.
— Сигурен ли си, че е готова? Много е млада.
— Бях на нейните години, когато дойдох тук да ме отсъдят.
Молецоидът вдигна рамене.
— Островът ще отсъди — повтори той, а после добави: — Тази нощ, щом така предпочиташ.
Очаквала бе някаква тържествена церемония — барабани, факли и напеви. Междувременно ги бяха настанили в една от бараките, много от които изглеждаха празни. Тисамон се бе заел да точи острието на ръкавицата си — плъзгаше бруса по него отново и отново, не защото острието имаше нужда от наточване, а защото се опитваше да държи мислите си далеч от предстоящото.
Не можеше да й каже какво е то, защото беше забранено. Беше я предупредил за това. Богомолкородните изглежда живееха в невидими килии и зад всеки ъгъл ги дебнеха препятствията на собствените им традиции. Веднъж Тисамон вече бе нарушил забраните, но явно не смяташе да го направи отново, не и тук.
А и очевидно се тревожеше за нея. Подложил я бе на жестоко обучение, убивал я бе стотици пъти в тренировъчните им дуели, претеглял бе със собствения си аршин уменията й и волята й да се бие. Вярваше в способностите й, но тя му беше дъщеря и тревогата му беше неизбежна. Тиниса, от своя страна, не можеше да потърси утеха от него, не смееше да го заговори дори, от страх, че Тисамон ще долови в гласа й неувереност. А това беше горделивост, осъзнаваше тя, отказ да се признаят нормалните слабости на човешката природа. Горделивост, която богомолкородните наричаха гордост.
Навън, в центъра на селцето, нещо къкреше в малък железен съд над открит огън. Молецоидът, който бе излязъл да посрещне Тисамон, си приказваше тихо с жена от неговата раса, по-стара и от него. „Заклинания ли правят? Това магия ли е?“ Но Тиниса не вярваше в магията, нищо че тя беше движещата сила в живота на баща й. Че, бедната доверчива Че, бе склонна да повярва в магията много повече от нея.
Тисамон погледна нагоре. Небето над острова тъмнееше, преливаше към мрака на нощта. Тиниса дори не бе забелязала.
— Време е — каза той. Огледа я от главата до петите, погледът му се задържа на рапирата, кинжала и подплатения й жакет. Казал й бе, че трябва да е готова за война.
Когато дойде време да изпие отварата, Тиниса се дръпна инстинктивно. Каквото и да бяха забъркали в съда над огъня, то беше гъсто и вонеше на гнилоч. Изчакаха я търпеливо. Явно нямаше да я насилват. Отказът да изпие гадната течност би означавал провал още при първото изпитание.
Тиниса взе топлата керамична чаша и с мъка потисна отвращението си, което не можеше да се обясни само с естествената реакция на здравомислещ човек. Имаше и нещо друго, някаква дълбока съпротива, която момичето не можеше да обясни.