Затова изпи на големи глътки отварата, бързо, преди да е изгубила смелост. Течността беше потресаващо сладка и толкова лепкава, че засядаше на гърлото й. Въпреки това и с цената на огромни усилия Тиниса я изгълта. Стомахът й реагира моментално, тя се преви надве и посегна към Тисамон за подкрепа, но той се беше дръпнал настрани. „Оттук нататък можеш да разчиташ само на себе си.“
Тиниса се изправи и изтри уста. Стомахът й се бунтуваше, а двамата молецородни се размазаха пред погледа й.
— Какво?… — понечи да попита, но те вече вървяха към гората и Тиниса тръгна след тях. Земята под краката й се люшкаше и пропадаше непредвидимо. Тисамон беше близо до нея, но и твърде далеч, за да почерпи сила от него. Дори не я поглеждаше.
Първите дървета надвиснаха в мрака над нея. Молецородните бяха изчезнали — или между дърветата, или просто се бяха върнали назад, без Тиниса да разбере. Тя хвърли за пореден път поглед към баща си, но той се взираше мълчаливо в дърветата. И когато пристъпи напред, Тиниса усети сенките между дънерите като физическа бариера, така осезаема, че се наложи да натисне с рамо, за да я пробие.
Той беше до нея, когато навлезе между дърветата. Уж беше с нея и след това, но изоставаше постепенно, докато Тиниса не го изгуби окончателно от поглед. И без него обаче, сред дърветата имаше движение. В мрака, който зрението й компенсираше едва частично, това движение й показваше пътя. Шумоленето отляво и отдясно оформяше коридор, по който да се движи. Зърваше ги от време на време — богомолкородни, които вървяха от двете й страни, насочваха я. Тичаха с лекота между дърветата, а тя с мъка поддържаше темпото им. С мъка и неуспешно, всъщност — те бързо я изпреварваха, но други прииждаха по петите им. Тиниса ги виждаше в съзнанието си — млади и стари, мъже и жени, някои облечени обикновено, други със странни одежди, трети голи, загърнати само със сенките на дървесата.
„Истински ли са? Или ми се привиждат заради опиата, който ми дадоха да изпия?“ Не беше в състояние да направи разлика, защото всичко й изглеждаше истинско. Опиатът я бе лишил от трезва преценка.
Насочваха я както овчарски кучета прибират в стадото заблудена овца. Тя тичаше ли, тичаше, все по-навътре в гора толкова гъста, че сигурно имаше друга дума за нея. Джунгла, това беше правилната дума, осъзна Тиниса, за странната гора от друго място и време, скрита на остров Паросиал.
Мракът под сплетения листак на дърветата така се беше сгъстил, че дори нейните очи не можеха да го пробият. Ориентираше се повече по допир, отколкото с помощта на зрението си, но продължаваше напред. Не знаеше друго, освен че я водят нанякъде.
Беше изгубила от поглед водачите си, или пък те бяха избързали напред или встрани от сетивата й. Беше сама и все пак продължаваше да усеща присъствието им. Оставена изцяло на тяхната милост, безнадеждно изгубена в това изтерзано място.
Кога се беше стъмнило толкова? И имаше ли изобщо дни в тази джунгла? На места шубракът беше толкова гъст, че тя с мъка си пробиваше път напред, през пролуки, които биха затруднили и мухороден, а други дърветата оформяха над главата й високи арки от преплетени клони и зелен въздух.
Това място не беше естествено и със сигурност не беше място за нея. Вече знаеше, че цялата тази идея е била ужасна грешка. Чия? На Тисамон, без съмнение, който беше изчезнал някъде. Вече не помнеше кога го е зърнала за последно, знаеше само, че е било отдавна.
Защото сега можеше да разчита единствено на себе си, както той й беше повтарял неведнъж. Че това трябвало да го направи сама. Че той нямало да е до нея, за да й държи ръката.
„Татко!“
Страхотен баща, няма що — студен като лед, затворен, с окървавени ръце. Не, Стенуолд беше неин баща, във всичко освен по кръв. Стенуолд, цивилизованият човек, който живее в град и обича науката. Стенуолд — мил и разбиращ. Беше израсла в Колегиум, учила бе в белите аудитории на Академията. Що за лудост я беше довела тук, в този лабиринт от зелено и черно?
Кракът й хлътна, тя прецапа презглава през някакъв поток, спря да възстанови равновесието си и да хвърли поглед наоколо, но без полза. Имаше ясното усещане за неща, които се движат и я подтикват да върви напред, но нищо от това не стигаше до очите й.
Ако спреше сега, щеше да се изгуби завинаги. Дори костите й нямаше да намерят.