Лудостта, довела я тук, беше лудост, която Тиниса носеше в себе си. Същата лудост, която я обземаше всеки път, когато изваждаше меча си с гняв. Студена лудост като на баща й. Защото тя обожаваше онова усещане — не убийството само по себе си, а убийството като доказателство за уменията й. Убийството като победа. Кръв ли? Беше подгизнала от кръв.
Заедно с тази мисъл дойде и мигновен проблясък на яснота, в която Тиниса зърна един от придружителите си — сянка сред дърветата, която определено не беше човешка.
Тя се втурна напред да навакса изоставането си, изкатери се с мъка по стръмния бряг на потока, хващаше се за оголените от водата корени.
И най-после стигна, където трябваше да стигне… и видя идола.
Идол? Нямаше друга, по-подходяща дума. Проядено от червеи дървено нещо, по-високо от нея поне с две стъпки, с разперени, прекършени някак ръце, разпънат монумент, така излинял от времето, че детайлите отдавна се бяха изгубили безвъзвратно. Дори дърветата наоколо му бяха погинали или пък никога не бяха расли там.
Е, това беше то. Тиниса стоеше в сърцето на богомолския сън, в центъра на острова, в центъра на гората, в средището на расата.
Тръгна бавно към надвисналия идол, прескачаше щръкнали корени, чувстваше движението в гората наоколо. Наблюдаваха я и чакаха. Какво трябваше да направи сега? Как да разбира това… нещо?
Вече беше съвсем близо, на една ръка разстояние. Никога не бе вярвала в магията, но нещо се излъчваше от този недодялан и разпадащ се символ, нещо като гръм, който е извън обхвата на слуха, нещо като вълна, която се втурна насреща й, заля я и я повлече.
Тиниса протегна ръка. Богохулство ли би било да го докосне, или израз на най-дълбоко почитание? Слабото сияние на призрачната луна бягаше далеч от фигурата, но очите на Тиниса попиха бледия светлик, наложиха го върху мрака наоколо… и тя дръпна ръката си като опарена. Идолът беше като мъртвец в процес на разложение. Червеи и стоножки извираха от дупки в проядената дървесна плът. Стотици бръмбари пъплеха в основата му, а тлъстите им белезникави личинки, дълги цял пръст, виреха глави в нощния въздух и се клатеха като малоумни слепци. Безброй пощурели от глад насекоми бяха нападнали идола и го разяждаха ненаситно. Чак сега Тиниса забеляза кръпките ново дърво, добавени да заместят проядените части, видя грижата, видя и че е била повърхностна, козметична, лепната върху гнилото сърце на истукана и обречена да бъде поредната жертва на разложението, отново и отново, десетилетие след десетилетие.
И тогава прозря смисъла — точно в това беше смисълът! Идолът, уж мъртъв символ, беше и живо нещо, гниещо, противно нещо, в което животът поглъщаше смъртта и смъртта поглъщаше живота.
Извади кинжала от колана си. Видяла бе следите върху гръдния му кош — където би бил гръдният кош, ако стърчащите отломки наистина са били ръце някога. Това беше изпитанието, нали? Тиниса вдигна кинжала.
Усети силата на невидимото присъствие около себе си, усети я как се надига към кулминационната си точка. Някъде над нея екна гръм от ясно небе.
И тя замахна.
Може и да не вярваше в магията, но в мига, когато острието на кинжала потъна в разядената от червеи дървесина, светкавица разкъса звездното небе… и тя видя втория идол, а блясъкът на светкавицата жигоса образа му в очите й: високата, стройна снага, двете разперени ръце.
Светкавицата я бе ослепила, но Тиниса усети движението му — едва доловимо поклащане — и замръзна.
Не беше образ, беше оригиналът. Дори ослепена, тя го виждаше в съзнанието си. Триъгълната глава на два метра и половина над земята, големите очи, острите като бръснач мандибули на долната челюст, и ръцете — ошипените, разперени за атака ръце. Насекомо, по-голямо от кон, което лесно можеше да я сграбчи с предните си крайници и да я смаже до смърт или да я разполови с челюстите си. В отдалечените гори, където все още се срещаха, тези насекоми убиваха хора. Убиваха дори ловци, дошли с лъкове и копия да убият тях. Това всички го знаеха.
И сега какво, трябваше да го убие ли? Замига трескаво, но виждаше само неясни форми и петна, усещаше го как се поклаща едва доловимо и не сваля от нея погледа на огромните си, всевиждащи очи.
Тиниса стоеше неподвижно и чакаше, стиснала безполезния кинжал.
Съществото беше близо, много близо. Тиниса виждаше накъсаните движения на ръцете му, които се сгъваха от двете й страни. Като за прегръдка или като за…
„Сестро.“