Гласът прободе като нажежен шиш тила й.
„Сестро.“
Вече виждаше по-добре, или поне достатъчно, за да различи ясно надвисналата над нея, поклащаща се богомолка. Гласът я изгаряше отвътре и тя се досети, че болката е заради някакво латентно Изкуство, което се пробужда заради този миг, преди да потъне отново в ступор. Чувала беше за него — Речта, така го наричаха, срещаше се много рядко и позволяваше на владеещия го да командва насекомите на собствената си раса. Да чува и разбира простичките животински гласове и да им заповядва… макар че в този случай за командване и дума не можеше да става.
„Сестро, дошла си отдалеч.“
Думите не бяха човешки. Някаква чужда на човешкия род интелигентност се ровеше в черепа й, налагаше силом контрола си и нейният изтерзан мозък оформяше смисъла в разбираеми думи.
„Дошла си да се докажеш.“
Така ли? Беше забравила защо е дошла.
„Обърни се, сестро.“ Гласът се вряза в мозъка й, тя се обърна послушно и го видя.
Беше само движещ се силует в мрака, но върхът на острието му улавяше и разплискваше бледото сребро на луната. Тиниса бе извадила инстинктивно рапирата си и само след миг усети отката на сблъсъка, сблъсък напълно реален, чу изстъргването на метал в метал.
Гигантското насекомо я принуди да отстъпи, нападаше стремително, мечът му рисуваше полувидими щрихи, цялото беше изтъкано от светлосенки, които Тиниса не бе в състояние да възприеме в тяхната съвкупност. Ала тялото й познаваше танца. Или поне рапирата й го познаваше. Съзнанието на Тиниса регистрираше париращите блокове, но някак насложени върху слоеве минала история, побрала всяко движение на рапирата от изковаването й до днес, сякаш днешната битка се движеше по стари коловози, издълбани от вековна употреба.
Взря се в лицето на противника си, опита се да го разчете, но то се сливаше и размазваше пред очите й, променяше се и после пак. Ето, сега се биеше с Тисамон, парираше светкавичните удари на завитото като сърп острие, виждаше лицето му, разкривено от убийствен гняв и отчаян стремеж да заличи някак непростимия грях на бащинството си. А после мястото му зае Болуин, чийто менящ се образ криеше безликия магьосник, който ги бе предал в Хелерон. Сетне Пиреус, изпълнен с кипяща омраза към нея, подъл и продажен, но въпреки това майстор на меча. Острието му сряза въздуха на косъм от лицето й, а после закачи подплатения й жакет, не толкова, че да я прободе, но достатъчно да го среже.
Силуетът винаги изпреварваше с част от мига атаките й, разсейваше я със студената ярост на Тисамон или с образа на Талрик и пламъците на „Гордост“, отразени в очите му. Противникът й беше съвкупност от всички хора, с които се бе дуелирала, от всички, които бе обичала или мразила някога, поединично или всичките накуп, къкрещ миш-маш от лица, оръжия и бойни стилове. Ето го полуродния главатар от подземния свят на Хелерон, Синон Поло̀вин с мраморната кожа; после капитан Халрад, който се бе опитал да я вкара в леглото си; красивия Салма, по когото тя още копнееше и който така и не бе отвърнал на копнежа й; Стенуолд, който бе скрил от нея истината за миналото й; и Тисамон, винаги Тисамон.
И после лицето насреща й се преля в лице на жена и Тиниса не знаеше нейното ли е, или на майка й, но се хвърли напред с див крясък и усети как острието на рапирата потъва в жива плът.
Лежеше на хълбок пред идола, а светът наоколо й бледнееше и тъмнееше на пресекулки и в по-светлите си мигове прогонваше отчасти мрака между дърветата. В главата й звучеше шептящ хор, но без думи, само невнятен шум от преплетени мисли. Беше изтощена, всяко мускулче по тялото й гореше и се гърчеше в спазми. Още стискаше здраво дръжката на рапирата, така както се стиска ръка на любим.
Главата й се въртеше, но съзнанието й се бе докопало до ново разбиране, просветление, което щеше да си отиде веднага щом умът й се проясни. И в това нестабилно, но и безбрежно в своята яснота състояние Тиниса знаеше какво е естеството на връзката между Тисамон и оръжието му, как Ахеос е разбрал къде са Салма и Че, и много други неща.
Някой се приближи и коленичи до нея — богомолкородна жена с посребрени коси, която й подаде орнаментирана бронзова купа, позеленяла на места от времето. Тиниса я прие без колебание, надигна се, пи и разбра, че е силна медовина, смесена с кръвта на каквото там беше убила пред идола и живителната течност на гигантската богомолка, дадена доброволно.
Беше горчива, остра на вкус, изгаряща, но Тиниса се насили да я изпие докрай, защото в нея се съдържаха сила, умение и победа.