Всичко това го разболя физически. Почти не беше ял през последните дни. Имаше чувството, че той е докарал тази беда на града си, макар с разума си да съзнаваше, че това рано или късно щеше да се случи, ако не под ударите на Век, то на Империята.
Безрад Вѐлик беше мъртъв. Беше загинал в днешната битка. Смъртта му бе останала незабелязана чак до проверката в края на сражението — отишъл си бе като поредната точица, която пада от небето. Отишъл си бе един гениален занаятчия и първокласен пилот, и мисълта, че е загинал така, както би искал да загине, с нищо не облекчаваше загубата, която Колегиум бе понесъл в негово лице. Безрад Вѐлик беше мъртъв; Граден се бе самоубил; Кабре, мухородната занаятчийка, беше загинала при отбраната на последната пристанищна кула, след като се беше спасила като по чудо при падането на другата. Хиляди колегиумци бяха загинали в небето, на стените, във водите на пристанището.
И сега Стенуолд седеше, опрял глава на ръцете си след края на поредния военен съвет. Някакъв дълголик бръмбаророден младеж пристъпяше от крака на крак и чакаше войнемайсторът да му обърне внимание.
— Какво има? — попита накрая той, защото младият мъж беше още един живот, който Стенуолд държеше в ръцете си, и нямаше никакво право да му обръща гръб.
— Майстор Трудан… извинете, войнемайстор, трябва да видите нещо. Веднага, моля.
Стенуолд се надигна. Младежът очевидно се разкъсваше между противоречиви емоции и сам не знаеше какво да мисли. Беше го виждал преди, но не се сещаше къде и по какъв повод.
— Води ме тогава — заръча той и младежът забърза напред.
— Такова… заради майстор Цейтус, войнемайсторе — опита се да обясни младежът и Стенуолд се сети откъде го познава — беше чирак при мравкородния занаятчия.
— Какво иска? — попита Стенуолд.
— Той… такова… Съжалявам, майстор Трудан…
Стенуолд го накара да спре.
— Просто ми кажи, става ли? Денят беше дълъг. Нямам време.
— Обещах му да не казвам нищо, майстор Трудан — измънка младежът. — Но сега го няма и…
— Няма го? Къде е отишъл?
— Трябва да дойдете и да видите! — Тръгнаха. Младежът определено го водеше към опожарения пристанищен квартал.
— Отчаяно се опитваше да направи нещо — обясни младежът. — Но целият район беше под обстрел. Затова го изведе.
— Него? Какво? Подводника?
— Преди час, майсторе, ама не знаехме дали ще му стигне въздухът… а и обхватът можеше да не е достатъчен… Така и не успяхме да го тестваме както трябва.
В крайна сметка му показа празен вир с излаз към пристанището. При пълна липса на подводник.
— Какво е направил? — попита Стенуолд и чиракът разпери унило ръце.
Въпросът намери своя очевиден отговор на следващата сутрин, когато превъзбуден куриер измъкна Стенуолд от леглото и го заведе на бегом при опожарените докове.
Векианският флагман потъваше. Потъваше бавно, но сигурно, въпреки опитите на екипажа да изпомпва водата. Снабдителни кораби и влекачи трескаво товареха хора и провизии, но самият флагман, гигантският кораб, гордостта на векианската флота, потъваше килнат на една страна и вълните заливаха алчно най-близкия от монтираните на палубата му катапулти, които бяха сринали със земята пристанището на Колегиум.
От Цейтус и неговия подводник нямаше и следа. Дали въздухът му беше свършил, или мравкоидите му бяха видели сметката, или просто не бе успял да отдели машината си от металния корпус на своята жертва и флагманът го бе отнесъл със себе си на дъното, никой не можеше да каже.