Най-после у дома. Стенуолд си направи чаша горещ билков чай; чуваше как Балкус крачи тежко в стаята за гости, чу го и как се тръшна на леглото, навярно без да е свалил доспехите си. Задачата му бе да го охранява денонощно, но днес Стенуолд го беше пратил да се сражава на стената и Балкус — сарниански мравкороден по душа и произход — бе взел присърце задачата да изпразва гвоздистрела си по векианците. И не само това — имало бе свирепи битки върху самата стена и Балкус се бе включил ентусиазирано в отбраната на северния участък. Една глава по-висок от повечето защитници и нападатели, с къс меч в едната ръка и плячкосан векиански щит в другата, мравкородният ренегат се бе изявил като централна фигура в отбраната.
Стенуолд отпи от чая, загорча му и допълни чашата с щедро количество бадемова ракия. Трябваше да се наспи тази нощ, защото утрешният ден нямаше да е по-щадящ от днешния. Утре можеше да умре Балкус или Кимон, или самият Стенуолд.
Притиснат от умората, той се замисли дали последното не би било облекчение. Но след самоубийството на Граден не би могъл да се залъгва с нещо толкова сериозно.
Изпи чашата на един дъх. Би трябвало да е гладен, но изтощението се отразяваше зле на апетита му.
„Не съм роден за войниклък аз.“ Гледката на мъртвите го поболяваше физически, без значение дали бяха от неговите хора или от обсаждащата армия. Всички те бяха смелчаци, храбри мъже и жени, които правеха онова, което смятаха за редно, а Стенуолд най-добре от всички знаеше как историята пренаписва стореното и заличава моралния аспект на войните.
„Дано поне Тисамон се справя по-добре от мен.“ Липсата на богомолкородния го измъчваше постоянно. Вярно, Тисамон беше човек труден, консервативен до крайност и дори примитивен с черно-белите си представи за света, но беше верен, умееше да изслушва, а със Стенуолд се знаеха отдавна.
Надигна се и се заизкачва тежко по стълбите. Изрита пътьом почернелите си от сажди ботуши, с пълното съзнание че на сутринта ще се спъне в тях, но беше толкова потиснат, че не му пукаше изобщо. Метна кожената си куртка на перилото. Шлемът му беше останал на кухненската маса долу.
Хлътна в тъмната стая, като разкопчаваше в движение колана си, и спря.
Не беше сам.
Затворените капаци на прозорците спираха бледата лунна светлина, спалнята му тънеше в пълен мрак и това подсили страха му. Векиански убиец? Осороден убиец? Самият Талрик, може би? През последните дни не му бе останало време да размишлява над тази заплаха. А каква по-добра възможност да се отърват от него? Посегна да изтегли меча си, но се сети, че е зарязал оръжието заедно с куртката си на стълбите — само на десетина метра, но със същия успех можеше да е на хиляда мили.
А после друга част от ума му го сръга успокоително. Познат звук или миризма може би? Нещо така или иначе му подсказа отговора.
— Ариана? — повика дрезгаво той. Нищо не наруши тишината и Стенуолд посегна да запали лампата. Ръцете му трепереха и едва на третия път успя да изкара пламък от стоманената си запалка.
Седеше на ръба на леглото му — младо и стройно паякородно момиче с къса рижа коса, което го гледаше с унила нерешителност.
— Кой… те ли те пратиха да?… — измънка той.
— Не — прошепна Ариана. — Стенуолд, аз… нямаше къде другаде да ида.
Стенуолд се притесни изведнъж, защото разкопчаните му панталони взеха да се смъкват точно в този момент. Посегна да ги задържи и попита:
— Но… защо не избяга?
— Къде? Ако ме хванат, векианците ще ме убият, още повече че Талрик е с тях. А и… няма къде да ида, Стенуолд. У дома няма да ме приемат, за Рекеф съм предателка. Предадох и теб. Не остана никой, към когото да се обърна.
— Освен към мен?
Тя вдигна очи да го погледне. Стенуолд си помисли, че ще се опита да флиртува с него, да се позове на връзката, която уж бяха имали, но в очите й прочете единствено безмълвна молба.
— Ариана, аз…
— Нямаш ми доверие, знам. Може да съм убийца. Може би още шпионирам за Рекеф. Стенуолд, стигнах до края на възможностите си, нищо не ми остана. Защото се опитах, по моя си глупав и безнадежден начин, да спася Колегиум, но обърках и това като всичко друго.