Стенуолд сложи лампата на писалището. Не знаеше какво да каже. Противоречиви чувства раздираха сърцето му, главата му се пръскаше от хаотични мисли. Вече не се чувстваше уморен, напротив — по-буден не се беше чувствал от дни. Опитваше се да открие верния курс в сложен лабиринт от съчувствие, предпазливост и похотливи спомени за преживяното с Ариана, спомени, които го изненадаха с цветната си сила. Вярвал бе, че е преминал отдавна възрастта за такива копнежи, но присъствието й в спалнята му, напук на всички вероятности и в пълно противоречие със здравия разум, се оказваше мощен афродизиак за един застаряващ мъж.
„Ако Ариана е мой враг, би било немислимо да се поддам на тези чувства.“ А ако наистина бе толкова отчаяна, колкото твърдеше, би било още по-немислимо да се възползва от нея, нали така? От Ариана, студентката в Академията.
Или Ариана, агентката на Рекеф, която е сгазила лука и е изпаднала през борда? Невероятно, но мисълта за евентуалния риск наля допълнително масло в огъня на копнежите му.
Тя се изправи внезапно.
— Съжалявам. Аз… аз си помислих, че… но нямам право да…
И хукна без предупреждение да се изниже покрай него, но Стенуолд я улови за раменете и я задържа на прага.
— Чакай… — започна той.
Треперливата светлина на лампата улови сълзите в очите й. Стенуолд знаеше, че всичко това може да е лукава преструвка, като вземеше предвид коя и каква беше Ариана, но сърцето му се сви на болезнена топка.
Тя вдигна очи да го погледне, малките й гърди се надигаха и спадаха под туниката.
— Стенуолд…
„Сам си копая гроба.“ Може да беше от умората през последните дни, може да беше от нуждата да открие искрица живот в мъртвилото на тежките времена, но той окончателно изпусна юздите на копнежа си. Наведе се със страх, като към отровна змия, но въпреки това я целуна. И тя отвърна жадно на целувката му.
Когато се събуди на следващата сутрин и я откри до себе си, топла, мека и жива в леглото му, спомените нахлуха като вълна, спомените за насладата, чиято цена тепърва щеше да плаща. Ала тази сутрин, докато векианците се строяваха за поредната атака, той се чувстваше по-отпочинал и по-жив от много време насам.
А после на входната врата долу се потропа и Стенуолд съвсем ясно се представи последователността на събитията в следващите минути — Балкус ще отиде да отвори, после ще се качи да предаде съобщението и ще се втрещи, заварил работодателя си в едно легло с агент на врага. Скочи бързо и навлече един халат.
Слезе долу навреме да пресрещне Балкус и веднага позна кльощавата приведена фигура на ранния посетител.
— Доктор Никрефос? — поздрави го изненадано Стенуолд. Толкова ли се беше влошило положението, че да мобилизират и престарелия молецороден към куриерската служба? — Стената ли? Какво е станало?
— Майстор Трудан… Стенуолд. — Доктор Никрефос пристъпяше смутено на прага. — С теб се познаваме от…
— От години — кимна Стенуолд. — Но какво?…
— Нужна ми е помощта ти — каза старият молецороден, — и не зная друг, който би ме изслушал. Кажи ми, какво знаеш за Даракион?
Векианците се събудиха като по часовник. Талрик бе наблюдавал същото всяка сутрин от началото на обсадата. Всяка сутрин, точно един час преди разсъмване войниците се надигаха като един, обличаха доспехите и хващаха мечовете. Без думи, без друг звук освен подрънкването на метал. Докато вървеше покрай изпънатите под конец палатки, Талрик потръпна зиморничаво от бруталността на нечовешката им дисциплина, която прегазваше всичко по пътя си.
Само дето обсадата май започваше да се отразява и на тях. Тази сутрин изглеждаха някак разсеяни, сякаш вътрешният им часовник е започнал да изостава. Дотам, че неколцина бяха закъснели и стягаха трескаво закопчалките на броните си, пришпорени несъмнено от дълбокото презрение на колегите си.
По някаква причина мравкородните бяха прекарали неспокойно нощта, реши Талрик, а това само по себе си беше любопитно. Но пък обсадата се беше проточила. По думите на Акалия векианските загуби в жива сила били приемливи, но според Талрик бяха твърде големи за армия с техните претенции. Дори остриетата на мравкородните щяха рано или късно да се притъпят при такова убийствено темпо на атаките. И въпреки това внезапното им тазсутрешно неразположение изглеждаше необяснимо.