Да си изкарваш прехраната от земята беше, по мнение на Дестрахис, работа за глупци и селяни. И — необяснимо, но факт — за водни кончета с благороден произход.
Беше я наблюдавал. Скрила под плаща отблясъците на бронята си, тя можеше да се слее със стволовете на дърветата или да клечи с часове в някой храсталак, невидима за очите. Движеше се сякаш е част от пейзажа и винаги се връщаше с храна. Самият той сега май се хранеше по-добре, отколкото като член на хелеронските банди.
Реши, че когато Фелисе се върне от поредния си набег, трябва да й постави сериозно въпроса. Макар че да разпитваш Фелисе беше опасна игра, време бе някои факти да излязат на светло.
— Била си мерсер, нали?
Тя го погледна сякаш не знаеше кой е, което при нея в определени моменти не беше изключено.
— А ти какво знаеш за мерсерите, паяко?
Дестрахис се усмихна. През повечето време тя го плашеше до смърт, но да го покаже би било глупаво и опасно.
— Преживял съм това-онова във Федерацията. Затова и се заинтересувах от твоята кауза. Знам какви умения трябва да притежава един мерсер, за да си върши работата. Във Федерацията има огромни незастроени територии — гори, пасища, заблатени терени, хълмисти райони. Много села, но отдалечени едно от друго, лоши пътища, малко оцелели странноприемници. Поддържането на реда, преследването на разбойници, разнасянето на съобщения от името на монарха — все неща, свързани с продължителен престой на открито, прав ли съм?
— Има нещо вярно — съгласи се тя, после седна и остави торба с корени до огъня. Имаше и курабийки; тях сигурно ги беше взела от някой чифлик.
Дестрахис извади най-малкия си нож и се зае да изстърже корените. Усещаше, че Фелисе го наблюдава с любопитство, каквото не беше проявявала преди.
— Дестрахис — каза най-накрая тя и той се поотпусна, защото опасността да го нападне намаляваше драстично в редките моменти, когато помнеше името му. — Какво е правил един паякороден във Федерацията?
— Аз попитах пръв — притисна я той, като внимаваше да не я поглежда в очите.
— Да, бях мерсер на млади години. Исках да… но всичко се промени, когато…
Той долови настъпващата промяна и побърза да каже:
— Преди години поех на север от Хелерон. Стигнах до Миал Рен и попътувах малко, упражнявах занаята си, знахарство, баячество, такива неща…
— Днес пак го видях — заяви тя без предупреждение.
Ножът му застина неподвижно за миг, после продължи да стърже. И той бе зърнал двама мъже в черно и жълто сред мравешката гмеж в лагера долу, но очите на Фелисе бяха по-силни и сега тя се кълнеше, че е видяла Талрик.
Търпението й го впечатляваше и ужасяваше едновременно. Вече близо десетница Фелисе дебнеше цяла армия заради един човек.
— И кога ще действаш? Наистина ли смяташ да се промъкнеш в лагера на мравкородните?
Пропуснал беше промяната и се стресна, когато тя измъкна внезапно меча си.
— Толкова много въпроси — изсъска Фелисе. — Защо? Какво криеш, паяко? За кого работиш?
— За теб — отвърна той и продължи да стърже поредния корен, макар ръцете му да трепереха леко. — Или, ако ти не ме искаш, за себе си. Не съм ти враг, Фелисе.
— Да… не си. — Мечът лъщеше в края на полезрението му. — Но не те знам какъв си…
„Защо ми трябваше да се хващам с това?“ Но беше тук и нямаше начин да се измъкне невредим. По-скоро сам би си отрязал палците, отколкото да рискува да разгневи Фелисе Миен.
— Скоро ще се разкрие възможност — каза тя. — Талрик не може да се крие вечно сред мравкоидите. А ако той не излезе, може аз да вляза и да го пипна. Ще видим.
32.
Пред имперските съветници днес имаше само един въпрос за дискусия. Противоречивите вести за намесата на Паешките земи в напредъка на Четвърта армия бяха пратени към Капитас с максималната възможна бързина на верига от куриери и летящи машини с фиксирани криле. Вестта беше потресла всички, но докато някои потресът още ги държеше, генерал Максин бе успял да се възползва максимално от момента. В крайна сметка, едва ли имаше пречка пред Империята, в която той да не открие възможности за лично облагодетелстване. Животът беше стълба и ако той се държеше за нея с нокти и зъби, докато всички останали изпадат по някое и друго стъпало по-надолу, значи неоспоримо се е приближил още малко към върха.