Накрая стигнаха до твърда земя отвъд границата на прилива. Не беше суха, но поне не хлътваше мазно под краката им. Дърветата тук бяха смесица от кокилестите блатни обитатели и по-познати видове с дебели дънери и подземни коренища. Но дори обикновените дървета носеха белега на някаква древна уродливост, която подсети Тиниса за Даракионския лес, спомени, от които побърза да се отърси.
— Какво живее тук освен твоите хора? — попита тя.
— Нашите съименници — отговори кратко Тисамон. — С изключение на тези два вида, гората не крие нищо опасно.
— Няма призраци? — настоя тя. — Духове?
Тисамон се обърна да я погледне.
— Мистиците ни учат, че духове и призраци има навсякъде — каза той. — Но иначе — да, мястото не е от онези.
Канеше се да го разпита по-подробно, но точно тогава богомолкородните ги откриха. Самата тя не бе доловила нищо, но Тисамон се изпъна нащрек и сърповидното острие на ръкавицата му щръкна в готовност. Стори й се, че нещо прелита наблизо, счу й се звън на метал.
После всичко замря. Не виждаше нищо, сама не разбра кога е извадила рапирата си. Тисамон стоеше пред нея, напрегнат като струна.
А в краката му лежеше скършена стрела. Стрела, предназначена за нея.
— Къде ви е честта? — извика той разгневен. — Покажете се, за да видя колко ниско е паднал народът ми!
Бяха петима, три жени и двама мъже, всичките долу-горе на нейната възраст. Държаха лъкове с изпънати за стрелба тетиви, при това не малки лъкове като на мухородните и молецородните, а високи колкото самите тях, а те всичките бяха много високи. И бяха руси също като Тисамон и Тиниса. Но нейните черти бяха паякородни, докато техните лица бяха издялани по подобие на бащиното й — с остри брадички, заострени уши, издължени очи. Притежаваха суровото изящество на статуи, но без топлина, която да им придаде човечност. Дрехите им бяха в оттенъци на сивото и зеленото, а един носеше ризница от застъпващи се метални люспи, покрити с черен емайл.
Водачката им следеше с присвити очи Тисамон.
— Що за гадост е това? Какво дириш тук? — попита го войнствено тя, после прехвърли погледа си върху Тиниса и се изплю. — Никакви паяци във Фелиал. Мислехме, че това правило още се помни. — Стрелите на другите четирима бяха насочени към главата на Тиниса, нетърпеливи да намерят целта си. Само чакаха знак.
— Погледнете я отново — подкани ги с тих глас Тисамон. Богомолкородната го стрелна враждебно, но после плъзна погледа си по Тиниса и очите й се спряха върху брошката.
— Какво означава това? — процеди през зъби жената.
— Трябва да говорим със старейшините на Фелиал — каза спокойно Тисамон.
— А ако те не пожелаят да говорят с вас? — Спътниците на жената свалиха бавно лъковете си и отнеха напрежението от тетивите. Явно брошката им бе подсказала, че ситуацията надхвърля правомощията им да вземат решение. Ала очите им горяха. Тиниса се досети, че за тях е неприемливо и обидно един паякороден да носи отличителния знак на оръжемайсторите. Видно бе, от друга страна, че дори не им хрумва вариантът брошката да е била придобита чрез измама или кражба. Фактът, че я носи, означаваше, че я е заслужила, и тя се запита какво ли би сполетяло глупака, дръзнал да се накичи незаслужено с този знак.
— Ако не пожелаят, така да е — отвърна Тисамон. — Знам пътя, но ако искате да ни придружите, моля.
— Теб може, но нея няма да я допуснем. Ще й подарим засега живота, но само ако я отпратиш назад в морето — изръмжа жената.
Тисамон поклати глава.
— Не можете да отречете отличителния знак и не ви съветвам да си просите доказателство за уменията ни — моите и нейните.
Богомолкородната настръхна, чак челюстта й щръкна войнствено напред. После изглежда се овладя, даде знак и един от хората й хукна между дърветата.
— Наблюдаваме те — изсъска на Тиниса тя. — Ако се опиташ да избягаш, ще те убием.
— Защо ми е да бягам? — попита Тиниса, като се опита хем да наподоби ледено презрение, хем да не издаде нервността си. Винаги бе знаела, че богомолкоидите таят дълбока омраза към паякородните. Това всички го знаеха впрочем, макар никой да не помнеше защо, освен че враждата датира още от Вещото време, а корените на омразата са толкова дълбоки, че не подлежат на обсъждане.