Този двубой беше по-бърз, два пъти по-бърз от първия, и Тисамон смени темпото си, за да е в крак с пъргавото тясно острие на рапирата. Жената беше по-възрастна от първите му двама противници, но пак беше поне с десетина години по-млада от Тисамон, и не се дуелираше по познатите за Тиниса правила — с бърза ръка и стабилна стъпка. Не, тя летеше, преносно и буквално. Рапирата рисуваше стоманена решетка наоколо й, разчиташе повече на ръба, отколкото на върха си, инерцията на оръжието водеше ръката, вместо ръката да води оръжието, а после криле се разгъваха мълниеносно на гърба на жената, издигаха я над главата на Тисамон и я спускаха от другата му страна, а рапирата не спираше да сече и мушка дори от въздуха, двамата се движеха все по-бързо, толкова бързо, че Тиниса забрави да диша.
Така и не усети кога лицето й се е изопнало в същото почти религиозно благоговение, което се четеше по лицата на другите, нито че е пуснала дръжката на рапирата си и е вдигнала ръце върху брошката с пронизания от меч кръг.
Тисамон приклекна и настъпи в опит да скъси дистанцията. Жената не му позволи, но макар да се мушна току под убийствените удари на рапирата й, Тисамон се измъкна безнаказано, а тя се видя принудена да отстъпи, точно като копиеносеца, преди да парира атаката му. Очите й бяха затворени почти докрай. Трясъкът на стомана се преля в неспирно стакато, хармоничен ритъм, който звучеше почти като музика.
Жената се издигна отново във въздуха, но този път Тисамон се издигна едновременно с нея, замахна с изпъната докрай ръка и двамата се спуснаха едновременно на земята, застинали в мигновен отрязък от времето.
Сърпът бе прехвърлен през рамото й, сгънат, така че върхът му докосваше гърба й на сантиметър-два от гръбнака, но овладян — пробил доспехите, но не и кожата й. Шиповете на дясната му ръка бяха раздрали до кръв основата на шията й при рамото.
Острието на нейната рапира стърчеше по протежение на гърлото му, Тисамон бе отметнал глава назад, така че плоската страна на оръжието се опираше в бузата му, а върхът минаваше през косата. Свободните им ръце се бяха преплели в ключ между телата им, шип в шип. Чак сега Тиниса забеляза, че жената носи същата брошка като Тисамон… и като самата нея.
Крилете на богомолкородната потрепнаха за последно и изчезнаха. Двамата стояха неподвижно, вперили поглед във велегласната.
На Тиниса изведнъж й се зави свят, защото си бе дала сметка на какво й прилича този поглед. Къде го е виждала преди. Връхлетяха я спомени за Форума на умелите, как се дуелира с друг студент, разменят си удари с дървените учебни мечове и в края на всяка атака двамата поглеждат към Кимон да видят как са се справили, да разчетат оценката по лицето му.
„Просто игра“ — помисли си Тиниса, само дето първата противничка на Тисамон беше мъртва, младежът с копието беше тежко ранен, а сега до гърлото на Тисамон беше притиснат остър като бръснач меч. И въпреки всичко това, той гледаше към старицата да види как се е справил.
Велегласната затвори за миг очи. Личеше, че не е доволна, но и че някакъв въпрос е намерил отговора си.
— Ти си един от нас — изрече накрая тя. — Стореното от теб е мерзко, но мястото ти все още е сред нас и това не може да се отрече. Какво искаш, Тисамон от Фелиал?
— Да дадете на дъщеря ми същия шанс да се докаже — каза простичко Тисамон, когато острието на рапирата се отдели от гърлото му и той отстъпи крачка назад.
— Изобщо не трябваше да се връщаш — порица го велегласната. Бяха в дома й, колиба, разделена на две от стена с вградено в нея огнище. — Каквото и да доказа днес на нас и на себе си, по-добре щеше да е, ако не беше се връщал.
Тисамон надаваше ухо към трясъка и стърженето на мечове и не сваляше очи от отворената врата.
— Ако отговарях само за себе си, велегласна, повече никога нямаше да ме видиш. Но имам отговорност към нея. Тя е моя.
Старицата изсумтя презрително.
— По нищо не личи.
— Погледни я внимателно — настоя Тисамон. Тиниса се дуелираше с богомолкороден младеж на нейната възраст, също въоръжен с рапира. Това беше третият й двубой. Първите два бяха завършили с кръв и почти смъртоносни рани. Самата тя бе получила две плитки порязвания, едно на рамото и още едно на хълбока. Не личеше да се отразяват на бързината й.