— Разбираме, Тисамон — каза велегласната. — Думите ти са отражение на собствените ни размисли.
— Дано разбирате, че те неминуемо ще дойдат — натърти Тисамон, притеснен от липсата на емоционалния отклик, който очакваше да предизвика у сънародниците си. — Осоидите не търпят свободни земи, които не са се огънали под ботуша им. Омразата ни към паякородните има древни корени и много лица, но една от причините да ги мразим е стремежът им да контролират и да благоденстват на гърба на робите си. Осочовеците ламтят за завоевания и стремежът им към абсолютна власт е такъв, какъвто Равнините не са срещали досега, държат повече роби и повече безправни васали от всеки Аристои. Когато дойдат тук и въпреки нашите умения и жертвоготовност, те ще заличат Фелиал от лицето на земята сякаш никога не го е имало. Трябва да направим нещо.
— Трябва ли? — попита най-възрастната сред старейшините, чиято сребриста коса се спускаше под кръста, а лицето й беше издълбано от дълбоки бръчки, каквито имаха само най-старите богомолкородни. — Всичко това вече го знаем, Тисамон, но все пак се питаме трябва ли да окажем съпротива. Каква полза би имало от съпротивата? Повече не можем да живеем в миналото. Минаха петстотин години от края на Вещото време и величието на нашата раса. За тези пет столетия ние се стопихме и повехнахме, превърнахме се в бледа сянка на предците си. Погледни ни с ясен поглед и ще видиш в нас една умираща раса. — Старицата замълча и впи поглед в Тисамон, преди да продължи: — Някога бяхме независими и недостижими, сега покварата отслабва всяко следващо поколение. Нашите младежи вдигат платна не към свещения Паросиал, а към пристанищата на Кес, където се продават като наемници. Обръщат гръб на домовете си заради прехвалените чудеса на Колегиум или мръсното богатство на Хелерон. Бръмбарородните секат дървета по края на горите ни и ни тровят със златото си, подмамват ни да продаваме земи, които не бива да се продават. Амбулантните им търговци идват в нашите крепости и омагьосват младежите ни с глупавите си играчки и шарении, и така си прибират обратно златото, без да връщат онова, което сме им продали. Превърнали сме се в техни сенки, в диваците, за които ни смятат. Всяко поколение е по-слабо от предишното и скоро ще пропаднем съвсем, ще се превърнем в просяци, които чакат милостиня и разменят древни умения срещу трохи. В сравнение с това, Тисамон, не мислиш ли, че една чиста смърт от ръцете на воини е може би за предпочитане? Нека осородните ни унищожат и довършат започнатото преди пет столетия. Така поне ще загинем достойно.
Тисамон коленичи пред тях с наведена глава и Тиниса, която надничаше през прага, реши, че се е предал. Самата тя, макар да беше външен човек, се чувстваше смазана от тежестта на казаното. Ала Тисамон имаше още една стрела в колчана си.
— Ще поема с лодка източно покрай брега — обяви той.
— С каква цел? — попита велегласната.
— Да видя армията им, дали е при Меро, при Егел или другаде — обясни той. — Просто да видя, нищо повече.
— И после какво?
— После ще се върна тук. Дотогава ще съм съставил план и ще имам готово предложение, което да ви отправя. Ще го чуете ли?
— Това е най-малкото, което можем да направим — отвърна тя, — но вероятно ще е и най-многото. Подозирам, че ти така или иначе ще постъпиш според собствените си представи за това кое е редно. — И присви очи при мисълта докъде го бяха довели представите и решенията му.
33.
Спряха да нощуват в едно опожарено наполовина съблюдателско общежитие, което беше като физическо отражение на мислите, терзаещи Салма напоследък. В сградата имаше няколко обгорели трупа, които хората му извлякоха навън и изгориха на обща клада. Палежът навярно е бил дело на осоиди, защото братята от ордена на съблюдателите държаха общежития из целите Равнини, не връщаха никого от прага си и не позволяваха размирици под своя покрив. Не един и двама разбойници бяха намирали убежище при тях, затова общежитията рядко ставаха жертва на обири и плячкосване от пътни бандити. В Империята тази традиция явно беше непозната и Салма лесно можеше да си представи как някой разузнавателен отряд напада общежитието, убива хората вътре, взема малкото храна и вещи, подпалва сградата и си продължава по пътя. По дългия път към Сарн северно от тук имаше имперска армия, а осородните не бяха нито най-дисциплинираните, нито най-сдържаните войници.