— Какво по-точно имаш предвид? — попита Фалмес. — Едва ли очакваш да нападнем имперска войска!
— А защо не? — отвърна Салма и увереността в гласа му ги разтърси. — Можем да нападаме разузнавателните им отряди, да прекъснем снабдяването им, да им отнемем жертвите. Можем да опоскаме околността така, че за тях да не остане нищо. Можем да им пускаме кръв, по капка тук и по капка там, по стотици начини. Можем да ги тормозим така, че да променят принудително плановете си и от колебание да грешат. Поне бихме могли да го сторим, ако решите да ме последвате. Можем да им натрапим война без изобщо да се срещаме на бойното поле.
Някои изглеждаха ужасени от идеята, други не криеха ентусиазма си, повечето бяха просто смутени.
— През тази нощ обмислете предложението ми — каза им той. — Всеки, който реши да тръгне по свой път, може да го направи спокойно. Но всички, които са тук на сутринта, ще трябва да слеят съдбата си с моята. Във Федерацията имаме хора, които обикалят пътищата и се грижат за реда. Наричаме ги мерсери. Онези, които останат с мен, ще са моите нови мерсери.
С тези думи Салма им обърна гръб и тръгна към общежитието. Хората му си бяха спретнали биваци във и около полуразрушената сграда и онези, които вземеха решение да си тръгнат, можеха да го направят без чувството, че Салма ги наблюдава.
Тази нощ той спа спокойно. Беше приел товара на отговорността и съвестта му беше чиста.
Когато се събуди, отвъд платнището беше тихо, което можеше да означава само едно. Салма стана, облече се бавно, после взе тоягата си. Накрая избута платнището с върха й и излезе под ясната утринна светлина.
Всички бяха там. Нито един не си беше тръгнал. Нещо повече, групата му се бе сдобила с ново попълнение.
Сияйна дори под лъчите на слънцето, събрала цялата дъга в себе си и вперила сериозен поглед в него. Скръб в окови, Радостта на Ааген — и всички други имена, които бе сменила през годините — сега бе тук заради него.
Можеше само да гадае как са реагирали Фалмес и останалите на това видение, дошло с първите лъчи на слънцето — вълшебница, мираж, и само негова. Сигурно са го разчели като знак, като окончателна поличба в негова полза.
Тя тръгна към него и Салма се почувства заслепен от красотата й. Потръпна от вълнение, когато го докосна по ръката.
— Най-сетне те намерих — каза тя.
— Как?
— Ти измина толкова път, за да намериш мен — прошепна тя. — Нима можех да сторя по-малко за мъжа, когото обичам?
Храната пристигаше, с каруци, в кошници и в шепи. Мъже и жени, обработвали собствената си земя или земята на своите собственици, сега всяка сутрин тръгваха да прибират реколтата от изоставени ниви. Децата нападаха изоставени овощни градини като скакалци. Чифлици биваха опосквани с усърдието на гладуващи хора. Когато попадаха на провинциални имения, изоставени от богатите си собственици, хората му се прехвърляха през високите зидове, разбиваха портите и се връщаха с богата плячка от скъпи предмети или с въглища за огньовете. Търговци и амбулантни продавачи вършееха и смилаха зърното, а занаятчии зидаха глинени пещи за изпичането на хляба. Ловци се връщаха с улов или подкарали изгубили се домашни животни.
Никой не преяждаше, но и никой не гладуваше. Повече от това Салма не можеше да иска.
— Е, какъв е следващият ти ход, момче? — попита го Неро.
— Следващият ни ход е да потеглим и да не спираме — каза Салма. — Иначе ще изчерпим докрай тукашните ресурси. Засега само обираме плода на чуждия труд, макар и в по-голям мащаб. За онези, които не могат да се бият, трябва да намерим безопасен пристан, навярно в Сарн или в Колегиум. — Следеше с поглед Скръб в окови. Тя се движеше между хората, заговаряше малцина, повечето дори не поглеждаше, но самото й сияйно присъствие променяше лицата им. На Салма му стигаше да я погледне, за да разтегли устни в усмивка, и знаеше, че това няма да се промени, без значение колко трудни станат времената.
Сега името й беше Драгоценната на водните кончета.
— От запада няма новини — напомни му Неро. — А онази армия северно оттук може да е тръгнала единствено към Сарн.