Салма кимна.
— Знам, но имаме ли друг избор? — Сведе поглед към ръцете си. Стенуолд правеше същото, когато му предстоеше трудно решение. — Сфайот! Фалмес! Трябва да говоря с вас! — извика той.
Хлебаркородният и минасецът се приближиха. Видно бе, че от доста време очакват водачът им да предприеме нещо.
— Утре тръгваме — уведоми ги Салма. — Сфайот, ти ще продължиш с бежанците напред, без да бързате, но и без да спирате никъде за дълго. Храна ще намирате по пътя.
— Добре — кимна хлебаркородният.
— И да ви забележат имперски разузнавачи, ще видят просто група бежанци.
— При нужда ще можем да се защитим — добави Сфайот. — А вие двамата? Тръгвате на война?
— Време беше да размахаме мечове — вметна Фалмес. — Накъде ще се отправим?
— Искам да разбера какво става северно оттук. Ще огледаме имперската войска и ще преценим как най-добре да я ужилим — обясни Салма. — Но първо разузнаването, после действията.
Фалмес кимна с войнствена физиономия, която подсказваше, че няма търпение да се заеме с второто.
— А твоето момиче? — попита той.
Салма се поколеба.
— Мислех да я оставя с групата на Сфайот.
— Тя може да затваря рани с голи ръце — изтъкна Фалмес. — Видяхме го с очите си. Изкуството на пеперудородните няма равно. А и след като е изминала толкова път да те намери, мислиш ли, че ще съгласи да се разделите сега?
— Вярно — каза Салма, осъзнал, че няма право да я крие надалеч, докато самият той се излага на опасност. — А за теб — обърна се към Неро, — имам специална задача.
— Значи съм един от войниците ти, така ли? — подхвърли насмешливо мухоидът.
— Нещо такова — потвърди Салма. — Но от теб искам да тръгнеш за Колегиум.
Неро кимна бавно.
— Отдавна не съм бил там, но градът едва ли се е променил драстично.
— Намери Стенуолд или поне измисли начин да му пратиш съобщение. Той трябва да знае какво правя тук. — След кратка пауза добави: — Кажи му и за Тото. Стенуолд би искал да знае.
Влязоха предпазливо в палатката му и от скрития си наблюдателен пост Талрик зърна блясъка на стомана, когато отметнаха платнището.
След миг-два Талрик се появи зад гърбовете им и стресна двамата войници, които Даклан и Харок бяха довели със себе си.
— Мен ли търсите? — попита той.
Даклан и Харок излязоха бързо-бързо от палатката. Бяха дошли без доспехи, за да не го събуди металното дрънчене. Талрик подозираше, че скоро може да съжаляват за това.
— А, майор Талрик — започна Даклан.
— Имате да ми предадете нещо, по това време? — подсказа му Талрик.
— Нещо такова. Получих заповеди от Капитас, майоре, които ви засягат.
Талрик кимна. Точно според очакванията му.
— Слушам, майор Даклан.
Даклан хвърли поглед на векианските палатки наоколо.
— Мисля, че не е изключено помежду ни да възникне спор, майоре, а не бих искал съюзниците ни да станат свидетели на разногласия между имперски офицери. Дали да не отидем някъде извън лагера?
— На тъмно тоест? — уточни Талрик.
— Има луна. Или се боите от тъмното, майор Талрик?
Последните думи извикаха усмивка на лицето му. Войниците стояха неуверено от едната му страна, а Харок и Даклан се раздалечиха, така че да не си пречат взаимно, ако Талрик реши да нападне.
Но бяха прави, разбира се. Една свада между осородни офицери би подронила репутацията на Империята пред векианците, а Колегиум още не беше паднал.
Изведнъж му стана много студено, сякаш вече са го ранили смъртоносно и кръвта му изтича.
— Винаги съм бил верен най-вече на Империята — каза тихо той. — И ако Империята наистина иска това, кой съм аз да слагам личните си интереси пред тези на императора?
— Много патриотично — отбеляза Даклан, макар да си личеше, че изобщо не му вярва. Без да каже друго и без да поглежда назад, Талрик се обърна и тръгна към края на векианския лагер.
Спря чак когато се отдалечиха толкова, че фенерите в лагера се смалиха до светли точки. Лунният светлик стигаше, за да различава силуетите на Даклан и Харок — последният като никога държеше в ръка меч, а не свитък. Двамата войници бяха изостанали, явно с надеждата да не чуят нищо, което би могло да ги застраши в по-близко или по-далечно бъдеще.