Тиниса проследи погледа му и различи тъмно петно на хоризонта. Тук имаше повече дървета, горички от кипариси, маслинови дръвчета и рожкови, пръснати като кръпки покрай коритата на потоците, а гигантски цикади, наполовина колкото човешки ръст, току надаваха пронизителни писъци все едно някой огъва ламарина. Ако питаха Тиниса, тъмното петно можеше да е поредната горичка, но Тисамон изглеждаше убеден, че е войскови лагер.
— Странна работа — каза той. — Полеви лагер посред бял ден, без укрепления, без нищо. Армията просто си седи там и си яде провизиите. Не разбирам какво става.
— Разузнавачът се връща — отбеляза Тиниса.
Тисамон хвърли предпазлив поглед нагоре. Дрехите и на двама им бяха в землисти тонове и се сливаха с прашната земя. Беше ли ги забелязал летящият съгледвач? Май да. Направи кръг във въздуха и започна да се спуска.
Сърповидното острие на Тисамон се приплъзна моментално, но Тиниса го спря:
— Чакай малко.
Мухородният кацна на двайсетина метра от тях, като се оглеждаше предпазливо. Облеклото му беше крещящо и това само по себе си изключваше вероятността мъжът да е имперски войник.
— Това ли е последната мода в Меро? — измърмори в почуда Тисамон. Дребният мъж тръгна смело към тях, като се преструваше, че не ги е видял, а просто се разхожда с прихванати на гърба ръце. Подмина ги и от ръцете му падна хартийка. Продължи доволно нататък, дори си подсвиркваше тихо. После си пое дълбоко въздух, издиша го, издигна се стремително във въздуха и полетя на изток.
— Това пък какво беше, мамка му? — възкликна Тисамон, но Тиниса вече бе взела хартийката и местеше поглед по съдържанието й. Бележката беше написана с изящен почерк и високопарен стил, който й напомни за Академията. Стана й мило от спомена, дори я напуши смях.
— Това е покана — обясни тя. — Някой иска да говори с нас. Пише да слезем при голямата горичка. Онази там сигурно — посочи тя.
На Тисамон не му беше забавно.
— Това е капан — реши той.
— Доста труд са си направили като за капан — възрази Тиниса.
Тисамон вдигна рамене.
— Хора всякакви. — Присви очи. — Това е паешка работа, да знаеш. Дрехите, тайната бележка… направо вони на паяци.
— Границата наистина не е далеч — призна Тиниса. — Ще отидем ли?
— Ще отидем, но с извадени оръжия — реши той. — Тази работа не ми харесва.
Когато наближиха гората, стана ясно, че сред дърветата има доста хора, които не правят опит да се скрият. Мнозина бяха с доспехи, но никой не носеше цветовете на Империята. Двамата спряха неуверено при първите дървета — по нищо не личеше дали появата им е забелязана или не.
— Ако стане опасно, бягай на запад — заръча й Тисамон. — А ако стане много опасно, гледай да стигнеш до Меро и прати съобщение на Стенуолд.
— Ако Стенуолд изобщо е в състояние да получава съобщения — отбеляза Тиниса, спомнила си за векианската армия.
Тисамон сви рамене.
— Длъжни сме да опитаме.
След което тръгна открито напред с готово за бой острие. Тиниса го последва с рапирата си в ръка.
Часовите по периметъра се раздвижиха, но нищо повече — явно бяха предупредени да очакват посетители. Мравкородните заобръщаха глави при вида на Тисамон, а паякоидите, които си почиваха на сянка под малката тента, взеха да се подхилват и да си разменят хапливи коментари. Но когато Тисамон се изправи пред тях в целия си ръст и ги изгледа от горе надолу, никой не събра смелост да го предизвика открито.
— Някой тук е искал да говори с нас — каза той високо, така че всички да го чуят. Тиниса ги огледа, взираше се в лицата, претегляше стойките им. Явно не очакваха стълкновение, забеляза тя. Значи поканата не беше капан, засега поне. Богато облечен паякороден се изправи и привлече вниманието й. Беше поразително красив мъж с грижливо подрязана брада и много бяла усмивка. Ала нещо в него я накара да потръпне, не заради привличане, а като предупреждение. Ако бойните й инстинкти бяха под контрола на богомолската й кръв, то сега паешката й половинка взе превес. От пръв поглед разбра, че с този мъж шега не бива. Беше Аристои и следователно политик до мозъка на костите си.
Но когато й се усмихна, Тиниса волю-неволю реши, че го харесва.
— Защо не се приближите? — предложи им той. — Би било крайно невъзпитано да викам, за да се чуваме, а не ми се ще да се пържа под това ужасно слънце.