Тъкмо бе решил да потърси стария молецороден, когато дотича пратеник от северната стена. Трябвало спешно да отиде там. Времето не стигаше за нищо.
Да прекосиш Колегиум, беше като да попаднеш в кошмар. През последните ден-два векианците използваха специални требушети далеч отвъд обхвата и на най-далекобойните машини по крепостните стени на Колегиум. Стенуолд лично ги бе огледал с далекогледа си — рамото им беше необичайно дълго, а еластичната част на тези гигантски прашки беше пригодена така, че да изстрелва по десетина гранати едновременно. Гранатите избухваха над града и го засипваха с огън и шрапнели или се забиваха в покривите и избухваха там. Стреляха напосоки и нанасяха минимални материални щети, но държаха гражданите като затворници в домовете им. Малцината храбреци, дръзнали да излязат по улиците, трябваше постоянно да държат небето под око, и докато прекосяваше родния си град, Стенуолд усети как сърцето му натежава още повече, потиснато от чувство за обреченост, което го притискаше като облачна пелена.
— Започвам да се чудя как ще свърши всичко това — подхвърли към Балкус той и едрият мравкороден кимна мълчаливо.
Малко преди зазоряване в Колегиум бе пристигнал куриер. Казваше се Фрезо и го очакваха доста по-рано, но недалеч от града го прострелял мравкороден арбалетчик. Раната не била тежка, но се наложило да изчака няколко дни, докато събере сили да полети отново. Настоял бе, за да опази честта на гилдията си, първо да предаде съобщението и чак след това да получи помощ за раната си. Уви, новината бе поредният тежък удар за защитниците. Сарн нямаше да им се притече на помощ. Всички знаеха, че Хелерон е паднал в ръцете на Империята, но никой, дори Кимон, не бе стигнал до логичния извод, че една придвижваща се на запад имперска армия ще ангажира вниманието на Сарн и ще осуети плановете му да се включи в битката за Колегиум.
Кимон и неговите войници не бяха на западната стена в този ден, защото векианската пехота бе преустановила временно атаките си. Вместо това оцеляла мравешка артилерийска част засипваше безмилостно стената с камъни и оловни гюлета. Артилерията на Колегиум връщаше на свой ред жеста, но повечето машини бяха второ и трето поколение, стъкмени да запълнят празнините, отворени от все по-точната стрелба на векианците. Малко преди да се съмне Стенуолд с очите си бе видял как качват на стената новите попълнения, които по същество бяха старите машини, закърпени надве-натри, колкото да произведат няколко изстрела, преди да се пръснат на съставните си части.
Днес най-тежкият удар беше насочен към северната стена, с все обсадните кули, тараните и безчетната векианска пехота. Стенуолд пристигна тичешком и със свито сърце. Боеше се, че са го извикали по спешност заради някакъв сериозен проблем, ала вместо това налетя на вбесен преподавател от Академията.
— Майстор Трудан! Или трябва да ви наричам войнемайстор?
— Наричайте ме както искате, майстор?…
Бръмбарородният беше нисък, набит, плешив и много ядосан.
— Аз съм майстор Хорнуил и настоявам да вкарате в пътя тези военни идиоти! Това е безобразие!
— Кое е безобразие? — попита Стенуолд в опит да го успокои. Хорнуил така се беше разпенил заради каквото там го беше вбесило, че единствено заплашителният ръст на Балкус успя да смекчи донякъде тона му.
— Майстор Трудан, аз съм експерт по търговските въпроси. Проектирам контейнери, които категорично не са с военно предназначение! — заяви мъжът. Стенуолд продължи да го зяпа неразбиращо.
— За какво говорите?
— За това! — Хорнуил тръгна с бърза крачка към редицата катапулти, монтирани на северната стена по решение на командира, отговарящ за отбраната й, и които стреляха непрекъснато, запращайки снарядите си във високи дъги към хората и машините в подножието. Хорнуил грабна един снаряд от ръцете на близкия занаятчия и го размаха свирепо. — Това е моят двукамерен пощенски контейнер за чуплива стока! — обяви превъзбуденият бръмбаророден. — Петстотин такива контейнера са били иззети от склада ми и аз настоявам да бъда обезщетен.
— Кой командва тук? — извика Стенуолд и иззад макарата на един катапулт се надигна мъж с омацано лице.
— Аз, войнемайсторе!
„Как стана така, че всички ме познават?“