— Защо обстрелвате мравкоидите с контейнери? — попита го Стенуолд.
— Ами то друго почти не остана — каза бодро инженерът. — А и тези красавци са идеални за целта. При попадение се пукат, но без да повреждат съдържанието си. Страхотни са.
— Съдържание? Какво съдържание? — попита Стенуолд през възмутените възклицания на Хорнуил.
Инженерът се ухили, като продължаваше да навива макарата.
— Ами, реших, че е време да прибегнем и до най-мръсните номера, войнемайсторе. Снощи с моето момче обиколихме всички менажерии, зоомагазини и алхимични лаборатории в града. И напълнихме контейнерите. Скорпиони, отровни паяци, жилещи мухи, колби с киселина, експлозивни реагенти. И сега векианците гадаят какво точно ще им се стовари на главите при следващия изстрел.
— Балкус — повика Стенуолд.
— Тук.
— Ако майстор Хорнуил не млъкне и не си тръгне веднага, хвърли го в реката.
Нищо не вървеше по план. Акалия все по-остро си даваше сметка, че Колегиум отдавна трябваше да е паднал и че векианската армия изостава драстично от заложените срокове.
Изглеждаше невъзможно град на занаятчии и мислители да удържа толкова дълго срещу елита на Век, най-дисциплинираните войници на света. Ала стените още стояха, а защитниците посрещаха храбро всяко нападение. Бръмбарородните и техните роби изглеждаха неуморни, а изобретателността им нямаше край. Всеки път, когато стените изглеждаха на косъм да паднат, проклетниците измисляха нещо ново и отлагаха с още един ден поражението си.
Тя поклати глава. Заредили се бяха неспокойни нощи за нея и хората й. Или нейните кошмари се бяха предали на армията, или армията я бе заразила със своите. Беше я страх. Никога не би го признала, но истината бе, че се страхуваше. Боеше се от присмеха на колегите си, присмех, от който никой мравкороден не би могъл да се скрие. Не я беше страх, че обсадата ще претърпи неуспех, защото Колегиум рано или късно щеше да падне. Ала се боеше, че ще е по-скоро късно, отколкото рано, и че ако царят бе избрал друг главнокомандващ, някой по-способен, градът можеше вече да е капитулирал.
А и онези осоиди, които си бяха видели един на друг сметката. Подобна лудост можеше да се очаква от низша раса като тяхната, но въпреки това я разтърси. Не откриваше логика в случилото се, изглеждаше й безсмислено. Без предупреждение бяха напуснали лагера и се бяха изклали до крак. В началото не обърна особено внимание на случката, докладвана й от часовите, но после мисълта за клането започна да я гложди. „Ами ако е било някакъв сложен заговор или ново оръжие, някакво заразно умопомрачение? Дали няма да сполети и нас?“ Занаятчиите я бяха уверили, че е невъзможно, но напоследък тя губеше вярата си в тях. „Колегиумските учени очевидно знаят неща, за които ние не подозираме.“ Акалия бе наясно, че в сърцата на всички Умели раси има едно миниатюрно червейче, заровено така дълбоко, че в повечето случаи никога не виждаше светлината на слънцето. Червейче, пръкнало се преди много столетия, още по време на Вещите дни преди революцията — по времето, когато и мравкородните и бръмбароидите са били роби. Страхът от необяснимото, от древните тайнства. И сега, изправена пред учените на Колегиум, Акалия преоткриваше в сърцето си страха от необяснимото.
„Тактик“ — пристигна повикване от инженерите й.
„Докладвайте“ — откликна остро Акалия. Пред вътрешния й взор се ширна западната крепостна стена на Колегиум така, както я виждаха съгледвачите през далекогледите си в момента. Търпеливият глас на един от подчинените й занаятчии обясни подробно за пукнатините и повредите, нанесени от векианската артилерия през последните няколко дни.
„Стената се оказва по-издръжлива, отколкото очаквахме — обясни занаятчията. — Хоросановата спойка между блоковете е запазила еластичността си, с което прави еластична и самата стена. Отделните блокове обаче понасят значителни щети от обстрела. Налице са сериозни пукнатини и дори с намалената ни артилерийска мощ съумяхме да разширим повредените участъци.“
„Просто ми кажете кога“ — прекъсна го нетърпеливо Акалия.
Последва кратка пауза, докато занаятчията обсъждаше въпроса с колегите си.
„Може би днес. Днес вечерта или утре сутринта. Смятахме да отложим атаката за утре сутринта, за да имаме време за по-добра подго…“
„Не! — прекъсна го категорично Акалия. — Днес! Щом е възможно да пробием стените на Колегиум днес, значи трябва да положим необходимите усилия това да се случи. Досега занаятчиите на Век се доказаха като по-нисши от тези колегиумски селяни във всяко отношение. Това трябва да се промени. Действайте.“