Повредената машина направи опит да смени посоката, но едната й верига се заклини, а след миг Стенуолд видя пламъци да обгръщат корпуса отвсякъде — резервоарите с гориво за двигателя й се бяха подпалили. Векианските войници се разбягаха като пилци, но машината избухна и ги покоси с метални шрапнели. Последното автовозило все така напредваше стремително към пробойната, отваряйки широка просека сред вражеската пехота. Оловно гюле го закачи косо, силата на сблъсъка завъртя автовозилото с гръб към града и десетки векиански войници налазиха корпуса й като насекомите, чието име носеха.
Докато те се опитваха да отворят люковете, с цената на едно последно усилие сарнианското автовозило превключи на задна скорост, веригите се завъртяха в обратната посока и машината пое заднишком по купчината от отломки. Векианците си пробиха път във вътрешността на корпуса, преди машината да е изкатерила половината наклон и Балкус дръпна Стенуолд за ръката, уплашен за сигурността му.
Доктор Никрефос ги чакаше. Толкова близо до фронтовата линия старият молецороден изглеждаше нелепо.
— Време е! — викаше той. — Трябва да вървим!
— И още как — съгласи се Балкус.
Стенуолд хвърли поглед през рамо и видя как последното автовозило се вмъква на заден ход в пробойната и я запушва с бронирания си корпус. От вътрешността му се чу силен тътен, блесна светлина — някой явно беше взривил граната, — после мъртвата машина затихна.
Оттатък стената векианците започнаха да се изтеглят към лагера си за през нощта, но утре щяха да се върнат, навярно за последен път.
Кори мухородният влезе бързешком и затвори вратата след себе си, прогонвайки далечния тътен на избухващи гранати.
— И това ако не е страхотно! — възкликна той. — Горещо се надявам следващия път Империята пак да ни прати на такова хубаво място! — Свали наметалото си и го метна в едно кьоше на пивницата. Таверната беше останала изцяло на тяхно разположение след като собственикът й се беше включил в отбраната на града.
— Защо се забави толкова? — попита ядосано Гавед. — Вече почти те бяхме отписали.
— Градът е голям, осичке, и дори за талант като мен не е лесно да го обиколи. А и обсадата, дето са я спретнали мравките, също не помага. — Кори се протегна доволно. — Я някой да ми сипе нещо. Чувствам, че трябва да вдигна наздравица за императора.
— Но най-вече за свое здраве, бас държа — измърмори Ерифинея молецородната. Подхвърли му мях с вино, който Кори улови във въздуха, и скочи на една маса.
— Откри ли го? — попита намръщено Сцила. Другите двама също бяха станали на крака и чакаха да чуят доклада му.
— Споко, сградата я открих — увери ги мухородният. — Частна колекция, както ни беше казано, но здраво заключена и залостена. Няма да е лесно да влезем. Собственикът, дъртият скъперник Брискал, явно се е скрил в подземията с все съкровището си и няма да излезе, докато обсадата не свърши или векианците не разбият вратата му.
— А ние ще можем ли да я разбием? — попита със съмнение в гласа Ерифинея. — Бръмбарите и техните ключалки…
— Разбирам аз от ключалки, нямай грижа — увери я Кори. — Много съм добър. Повече ме тревожи как ще открием онова чудо, след като влезем.
— Не помниш ли какво ни казаха? — вметна презрително Сцила. — Веднага ще го познаем. Имперска гаранция.
— Да бе.
— Ще го открием без затруднения — заяви с равен глас молецородната. Останалите я погледнаха смълчани, но не откриха нищо полезно в празните й очи.
— Би ли уточнила малко, Фин? — подкани я Гавед.
— Бих могла, но не по начин, който да проумеете — отвърна тя, не грубо, а като обикновен факт. — Той знае — добави тя и посочи към Сцила. Паякородната, превърнала се неочаквано в център на внимание, свъси чело.
— Права е — потвърди отсечено Сцила. — Ще го познаем. Тя и аз.
— Добре де — каза Кори. — Значи вие ще го надушите, аз ще имам грижата да ви вкарам в сградата, а осичката ще варди на вратата. Разполагаме с мястото и средствата.
— Да тръгваме тогава — подкани Гавед.
— Да изчакаме да се мръкне, а? Нали не искаме разни хора да ни видят как влизаме с взлом? — предложи Кори.