— Грешиш поправи я нежно и предпазливо той. — Грешиш, ако допускаш, че леко съм го понесъл, но сега не мога да мисля за това. Нямам право. Преследвачите ти може в момента да са някъде отвън и да наблюдават къщата. Не мога да си позволя да се отклоня от задачата си.
Сари се взря в него — решително, непоколебимо, смело лице. Отново беше станал неузнаваем. Тя не познаваше този човек, не можеше да го разбере. Около него трептеше ореол от опасност и изпълваше въздуха между тях с напрежение. Чарлз се изкашля, столът изскърца, той се почеса по врата и се изправи. Тръгна бавно към масата, обърна се към тях и каза леко усмихнат:
— Достатъчно е да се съберете вие двамата и сте в състояние веднага да ми развалите апетита. Ела, Рорк, хайде да похапнем, а после ще дойдеш с мен в полето. Бих искал да чуя мнението ти за една работа.
Конър кимна, но не отмести погледа си от Сари. Тя стоеше безмълвна до печката.
— Вижда ли се къщата оттам?
— Да, съвсем наблизо е — увери го Чарлз. — Няма опасност за Сари, не се безпокой.
Конър се поколеба, но също тръгна към масата. После добави:
— Не съм съвсем сигурен доколко ще мога да ти помогна.
Той се отпусна на стола, взе лъжицата и разбърка супата си. Апетитен аромат на сварени с масло картофи изпълни стаята, но желание му да похапне добре вече бе изчезнало. Почти не чуваше за какво говори Чарлз. Старецът непрекъснато се усмихваше и бърбореше за следобедните си планове. Конър наблюдаваше Сари безмълвно. Движенията й бяха сковани, седеше като на тръни. Опитваше се да прикрие истинските си чувства. Напрежението между тях ставаше все по-осезаемо — като тънка нишка то ги беше привързало и продължаваше да ги държи в плен. Една погрешна стъпка, едно малко движение и двамата щяха да се пречупят. Сари взе чинията с пая от полицата и така припряно го сложи на масата, че карамелът, с който бе полят, се разтече. Чарлз подскочи.
— Какво е това? — попита Конър с недоумение.
— Сладък пай отвърна троснато тя.
После Сари заби ножа толкова силно, като че ли пред нея беше не паят, а сърцето на Конър. Взе едно парче и го сложи в чинията, която изглеждаше твърде неустойчива в треперещите й ръце. Беше предназначена за него.
— Сладък пай — повтори Конър и се загледа в тъмния крем, който бавно се стичаше по парчето. Миризмата на горена захар погъделичка обонянието му. — Мисля, че няма да ям сладък пай, но все пак благодаря.
„На харизан кон, зъбите не се гледат!“, спомни си Конър. Стотици пъти го беше чувал преди от Сари. Чарлз й го бе казвал. Хапката заседна в гърлото му и стомахът му се сви. Спомни си всички онези думи, които тя му шептеше на немски в ухото, когато се любеха; начина, по който меката й коса галеше врата и гърба му като коприна, а фините й пръсти нежно я отмятаха. Тръпки преминаха по цялото му тяло. Конър бързо преглътна и я погледна. Страните й бяха поруменели — тя също си бе спомнила онези дни. Той се опита да каже нещо, каквото и да е, но тя сведе глава. После се обърна към чичо си и го подкани:
— Хапвай, чичо, докато е още топло.
— Е, какво ще кажеш? — попита Чарлз.
Целият излъчваше гордост и удоволствие, докато оглеждаше земите си. Конър впери поглед в далечината. Слънцето заливаше с пурпур планините. Белееше само снежният Пик Пайк, скалист и назъбен. Нивите кафенееха от изсъхнала трева и градински чай. Река Бийвър сега изглеждаше мъртва и грозна, скована от студения вятър. Той се замисли, като че ли подбираше най-подходящите думи, и каза:
— Мисля, че има какво още да се направи тук.
— Да — засмя се Чарлз, — доста работа ни чака. Първото нещо, което трябва да направим е напоителен канал. Сега земята е замръзнала, но напролет ще продължим да копаем.
Чарлз се обърна и му посочи кафявата купчина пръст недалеч от тях.
— За напояване? Ще бъде ли достатъчен за насажденията?
— Разбира се — кимна Чарлз. — Виждал съм такива напоителни канали в Грейди. Водата в тях е достатъчна, за да бъде използвана от петдесет ферми, а нашата земя е малка като длан.
Конър пъхна брадичка в яката ги и се замисли. Защо му трябваше на Чарлз да го взима на полето? С нетърпение очакваше да се върне в топлата къща, да седне до печката и да слуша пука нето на огъня.
— Не съм фермер, Чарлз.
— Не, не си — отвърна сериозно той.
Конър извърна глава. Не можеше да изтърпи острия проницателен поглед на Чарлз. Не за пръв път усещаше тежестта на напрежението, което витаеше около него. Леденият вятър се просмукваше през дрехите. Ръцете му премръзваха и почти не чувстваше пръстите си. Господи, каква пустош! По дяволите! Мразеше тази земя! Тя го караше да се чувства още по-самотен. Ненавиждаше и учтивостта на Чарлз, защото не я беше заслужил. Но повече от всичко ненавиждаше яростта, която винаги откриваше в очите на Сари. Само болката в тях го караше да забрави, макар и за миг, жаждата за отмъщение, която не му даваше покой.