Конър отмести стола и налетя на ниския пън под масата. Цяла вечност нямаше да му стигне да огледа тази стая, а и трябваше винаги да се съобразява с отсъствието на Сари. Конър вдигна глава и погледна нагоре. Очите му се спряха на стълбата, която водеше към спалнята й. Може би щеше да открие нещо именно там. После погледна през прозореца. Не я виждаше, а това не беше никак хубаво. Ако не я наблюдаваше, нямаше да разбере къде е, какво прави и кога ще се прибере. А ако го свареше там горе?! Какво щеше да й каже?! Как щеше да й обясни?! Това само би й помогнало да се убеди още веднъж, че е права и че не трябва да му се доверява.
Стаята на Сари и таванът щяха да почакат. Конър отмести чашата с кафе и стана отново. Книгите бяха потъмнели от влагата, която се просмукваше отвсякъде. По някои от тях дори имаше мъх и плесен. Миризмата беше ужасна. Конър стисна носа си с ръка и отмести най-горните. Нищо. Антологии, литература за фермерството, романи, списания „Грейндж“ и поезия. Богата и разнообразна колекция. Дали все пак нямаше нещо между страниците. Конър взе още една книга и я запрелиства…
— Какво правиш тук?
Гласът на Сари долетя едновременно с отварянето на входната врата и Конър замръзна. Ръцете му конвулсивно стиснаха книгата. Сари затвори вратата след себе си. Изражението й издаваше ужас, но тя стоеше гордо изправена.
— Какво търсиш?
Конър се опита да остане спокоен. Той преобърна книгата, като че ли търсеше заглавието, и погледна невинно.
— Господи, колко си ядосана! Съжалявам, не знаех, че ми е забранено да пипам твоите книги!
В очите й премина сянка на несигурност и съмнение. Все пак видимо се успокои, въпреки че ръцете й продължаваха да стискат престилката с картофите, а пръстите й бяха побелели.
— Не, разбира се, че не е забранено. Просто си помислих, че търсиш нещо и…
— Да, търсех — Конър пъхна книгата на мястото й. — Мислех си, че ще намеря някакви съвети за това как се правят огради. Поне бих могъл да помогна на чичо ти.
— На нас не ни остава време за четене — отвърна леко притеснена Сари. — Но чичо сам може да ти каже какво е необходимо.
Без да му обърне повече внимание, тя изсипа картофите в кошницата и махна шапчицата си. Цялата бе облечена в жълто, дори бонето й беше слънчево. Тя бавно го свали и благоговейно го остави. Кичури мека кестенява коса се разпиляха покрай лицето и се закачиха на брадичката й. Тя нежно ги отмести и продължи:
— Чичо е в стаята си и мисля, че може да ти помогне. Сигурна съм, че има какво да ти предложи.
В думите й имаше злоба, опитваше се да го дразни. Конър не се стърпя и се засмя:
— Отивам при него, любов моя.
Тя веднага го стрелна с поглед:
— Не ме наричай „любов моя“!
— Трудно е човек да се откаже от навиците си!
Усмивката й го смрази.
— Не е чак толкова трудно човек да се откаже от навиците си. Аз някога ти вярвах, но вече отвикнах.
Конър се колебаеше как да отговори. Не му се искаше да бъде груб. Но после се загледа в ръцете й. Тя взе един картоф и започна да го бели с такава ярост, като че ли искаше да протърка кафяво-сивия цвят на кората му. Наблюдаваше я внимателно — косата й беше полепнала по лицето, устните силно стиснати, пръстите трепереха. Прииска му се да разчупи леда помежду им и заговори предпазливо:
— Сари, не трябва да бъдем врагове.
Тя подскочи като ужилена, но бързо се овладя и промълви:
— Така ли? А какви трябва да бъдем според теб?
— Да сключим примирие. Да забравим миналото. Какво ще кажеш?
Тя присви очи. Не му вярваше. Подозираше нова опасност.
— И защо трябва да се съглася с теб?
Конър повдигна рамене.
— За да улесним отношенията си. Аз няма да съм тук задълго. Какъв смисъл има да се измъчваме взаимно?
— Твоята агенция не трябваше да изпраща теб. Трябваше някой друг да дойде.
— Ти щеше да позволиш на някой друг да остане в къщата ти?
— Все още не съм напълно убедена в необходимостта от нечие присъствие тук.
— Разбирам — отсече той. — Съгласна си да рискуваш, така ли?
Сари прехапа устната си и се обърна с гръб към него. Загледа се през прозореца, но това бе достатъчно за Конър да усети безпокойството й — споменът от ужасното минало се беше върнал.