— Не разбирам. Защо биха ме наранили — промълви тя накрая.
— Смяташ ли, че Майкъл може да ги спре?
По лицето й премина сянка от болка и ужас. Очите й помръкнаха и в тях отново се настани страхът от неизвестността. Това учуди Конър. Думите, които последваха, бяха още по-неочаквани.
— Не споменавай името му пред мен никога повече!
— Защо? Та той е твой брат? Не можеш да избягаш от съдбата си!
В очите й присветваха гневни пламъчета.
— Не искам да говоря за него, още повече с тебе!
Тя захвърли картофа обратно в кошницата и той леко тупна. Ръцете й силно трепереха, брадичката също. Тя пое дълбоко въздух и продължи:
— Престани да се преструваш, че си загрижен за мен или за брат ми! Щеше да го изпратиш на бесилото, без да ти мигне окото! Нали ти беше приятел? Твой приятел, също като Евън! Прекалено добре те познавам — никой от нас двамата не е от значение за тебе, но ти би направил всичко, само и само да постигнеш целта си. Видях на какво си способен и не съм забравила кой си! Това просто е поредната ти лъжа!
— Сари…
Тя вирна предизвикателно глава, гласът й беше изпълнен с неприязън:
— Не те искам тук и отношението ми няма да се промени, повярвай ми! Така че постарай се да улесниш и двама ни, Джей… Конър! Ако искаш да ме защитиш, моля, но ме остави на мира, чуваш ли? Остави ме на мира!
Спомените го връхлетяха отново, яростно разкъсвайки душата му. Смъртта проникна в мислите му и се настани в съня му, докато всичко се превърна в ужасен кошмар. За пореден път виждаше белите като платно лица на мъжете, които бяха станали негови приятели; обезверените им погледи; мъртвешката тишина в съдебната зала, когато излезе пред тях и седна на свидетелското място. Ризата стягаше гърлото му, притискаше го, но гласът му остана ясен и твърд дори когато защитата се нахвърли срещу него. Той изрече думите си, без да спира. Гледаше приятелите си в очите и виждаше ужаса там. Нямаше да го забрави никога. Въпреки че останалите убиха баща му, Конър още помнеше безнадеждността, която бе изписана тогава на лицата им, и ужаса в очите им. Щеше да помни, докато е жив, че бе станал предател.
Сънят не го напускаше — телата на мъжете, които бе изпратил на смърт, се гърчеха пред него; на мястото на устата на всеки един зееше огромна черна дупка и оттам кънтеше гласът на Евън: „Трябваше да ги оставя да те убият, когато настояваха! Аз ти вярвах, Джейми О’Брайън, доверих ти се! Ти беше мой приятел!“
Конър подскочи и се изправи. Целият беше вир-вода. Няколко секунди не можа да се опомни къде е. После шумоленето на сеното под него и потропването на животните му помогнаха да осъзнае, че вече не сънува и че не е нито в Йотсвил, нито в съдебната зала. Беше в тъмния, неприветлив и влажен хамбар, а отвън вятърът свиреше и се промъкваше през пролуките. Конър въздъхна. Приглади косата си и се загледа в тъмнината. Месеци наред все този сън. След нелепата смърт на баща му чувството на безпокойство от бандата на Моли Магуайърс вече бе на заден план и той искрено се надяваше да остане завинаги в миналото. Трябваше да го забрави, длъжен беше! Само господ му бе свидетел, че никога не бе симпатизирал на който и да е член от тази банда. Дни наред се питаше необходимо ли е да бъде въвличан в техните действия. Тревожеха го лъжите и насилието — неизменна част от техните планове. Чудеше се кому е нужно всичко това, но нямаше достатъчно смелост да ги спре. И се реши на предателство. Две години и половина бяха доста дълъг период от време, за да продължава да живее сред тях и да бъде един от тях. Дявол да го вземе, дори по едно време се смяташе за пълноправен член на бандата и разсъждаваше като тях. За миг бе повярвал, че имат право. Никога дотогава не му се беше случвало подобно нещо; никога дотогава не бе поставял под въпрос лоялността си към Пинкертън и цялата агенция. После колебанието се загнезди в душата му, но за кратко. След това Майкъл Дойл постави бомбата в собствения му дом и съсипа живота му. Невъзможно беше да мисли и преценява постарому.
Днес обаче Сари отново обърка мислите му. Конър легна по гръб и кръстоса ръце под главата си. Загледа се в мръсния таван и отново си припомни разговора с нея. Как се разяри, когато спомена името на Майкъл! Не можеше да забрави горчивината в гласа, пребледнелите устни и напрежението на лицето й. „Не споменавай името му пред мен никога повече!“, това бяха нейните думи, а и Чарлз му беше казал: „Той като че ли потъна вдън земя.“ Но защо? Защо говореха за него така? Да не би Майкъл да е направил още нещо? Колко ли брутално и жестоко е постъпил с тях, та Сари не може да му прости? Дали наистина е ядосана на брат си или се преструва пред него? Дали и двамата се преструваха пред него? Той знаеше колко силно привързана към брат си бе тя, въпреки че непрекъснато спореха. Бяха толкова различни. Дойл беше фанатик, изгарящ от желание да осъжда всичко и всички, което граничеше с лудостта; той бе съвършеното оръжие на Моли — вярваше, че убийството е единственият начин да се измъкнат. Джак Кехо, „специалист“ по труповете, най-безпощадният и коравосърдечен човек, когото Конър бе виждал, доверяваше единствено на Дойл плановете за по-особените убийства. По времето, когато Конър се промъкна в бандата, Майкъл беше най-ценният член на Моли, а Сари — най-голямата грижа.