— Беше приятел на Евън — Сари едва изрече тези думи. — Аз не го познавам много добре.
— Не го познаваш много добре? — попита още по-учудена Мириам. — И той е дошъл дотук чак от Пенсилвания?
Вече наближаваха файтона и Сари припряно кимна в отговор.
— По-късно ще ти разкажа подробно — прошушна тя.
Обещанието, че ще научи всичко, което я интересуваше, успокои Мириам и тя спря да задава въпроси, но само за момента. После щеше да измисли какво да й каже, сега трябвате да се погрижи да изглежда по-приветлива, да прикрие омразата си към Конър и да бъде дружелюбна с него.
— Здравей, Сари! — извика Джон и извади куп списания от задната част на файтона. — Мириам взе всичките си списания специално за теб, за да ги прегледаш.
— Ех, ти, Джон! — засмя се Мириам.
Джон също се засмя и погледна Конър.
— Конър, това е моята съпруга, Мириам. Мириам, това е Конър Рорк.
— Здравейте, мистър Рорк — каза нежно тя. — Сари току-що ми каза, че идвате чак от Пенсилвания.
— Да, така е — учтиво призна той и погледна към Сари с такава нежност, която трудно можеше да не се забележи. — Мисля, че пътуването си заслужава.
Господи, само ако можеше да го стисне за гърлото! А и този многозначителен поглед на Мириам!
— Ще останете за обяд, нали Джон, Мириам? Или поне на кафе! — покани ги Чарлз.
— Отиваме в града, Чарлз, но все можем да отделим няколко минути.
— Надявам се повече от няколко минути — усмихна се Чарлз и потупа Джон по рамото. — Иска ми се да ме посъветваш за оградата, Джон.
Влязоха в къщата. Мириам говореше през цялото време, но Сари бе прекалено разсеяна и не я слушаше. Усещаше, че Конър я наблюдава. Нежността в погледа му там в градината така я смая, че още не можеше да проумее интимността, която изразяваше. Сега едва ли щеше да успее да разубеди Мириам и да разсее подозренията й. Защо трябваше да я излага така? Защо трябваше да я поставя в неудобно положение? Защо отново трябваше да се намесва в живота й? Мразеше го заради всичко това! Сари наливаше кафето, опитваше се да разговаря с останалите, но самото присъствие на Конър я възбуждаше. Не можеше да събере мислите си. Усещаше погледа му, непринудените му докосвания, докато уж се пресята за кафето. Джон и Мириам продължаваха да се шегуват, а той напълни чашите им отново. Когато излезе заедно с Джон и Чарлз да поговорят за оградата, Сари с облекчение въздъхна.
— Е? — попита Мириам и се извъртя към нея. От рязкото движение черно-кафявата пола се завихри около глезените й. Сините й очи бяха изпълнени с нетърпение, но тя седна бавно и внимателно оправи дрехите си, изпъвайки всяка гънка на полата. Приглади и косите си. — Обеща всичко да ми разкажеш. Чакам.
— Няма много за обясняване, Мириам.
— Глупости! В къщата ти има един загадъчен джентълмен, стои тук с тебе и чичо ти, а ти ми казваш, че няма много за обясняване. Не ти вярвам. Това не е случаен мъж. Пък е толкова красив — почти колкото моя Джон! И ти ми разправяш, че е изминал целия този път от Пенсилвания до Колорадо само за да навести жената на приятеля си? По-скоро мисля, че е дошъл да те вземе със себе си.
Мириам се пресегна през масата и дръпна лененото перде. Сари изтръпна. За миг й се прииска Конър да е сменил счупеното след нападението стъкло. Но не беше. Нежната и миловидна Мириам се втренчи в него. Той стоеше насред градината с Джон и Чарлз. После тя пусна пердето и се намръщи.
— Не мисля, че е дошъл заради мене — отвърна безучастно Сари.
Мириам отново се усмихна загадъчно.
— Може би все още не ти е казал. С какво се занимава?
Сари конвулсивно стисна чашата. Миризмата на кафе й се стори толкова силна, че чак главата я заболя. Не искаше най-добрата й приятелка да узнае каквото и да било за Конър. Беше дошла в Колорадо, за да се раздели с миналото си; това бе единствената и възможност; не искаше да се рови в спомените. Досега Мириам знаеше съвсем малко за живота й. Сари винаги бе предпочитала мълчанието пред безцеремонната лъжа. За тях тя беше просто скърбящата вдовица, изгубила любимия си съпруг. Искаше хората да я смятат за такава, каквато винаги бе мечтала да бъде.
Погледна през прозореца. Конър и Чарлз стояха на двора точно под перилата на воденицата и говореха разпалено със съпруга на Мириам. Джон Греъм бе изключително красив тъмноок мъж, висок, с широки рамене, но Сари не можеше да не признае, че Конър бе по-красив и от него и го превъзхождаше. И този негов смях и това негово лице, озарено от непринуденото веселие. И тези трапчинки. Спомни си, че често се смееше. Смехът му бе заразителен. Толкова отдавна не го беше виждала щастлив. Липсваше й неговата непринуденост и веселие. Сари се опита да отхвърли тези спомени; стараеше се да не допуска до съзнанието си моментите, в които той не бе жесток, неприветлив, безцеремонен, брутален. Изведнъж чу гласа на Мириам.