— Много си тиха. Или премисляш какво да ми кажеш. Сигурна съм, че е така, но това няма значение. Смятам, че трябва да споделиш всичко за него.
Сари се опита да се усмихне.
— Вече знаеш всичко, което и аз знам, Мириам. Доколкото си спомням, той работеше в железниците. Бяха приятели с Евън. — Поне каза истината. В края на краищата агенцията му бе наета от президента на железниците, за да заловят бандата на Моли.
Мириам се наведе и се загледа в масата. Сари съща се замисли, докато приятелката й проследя ваше с очи шарките на покривката и ги очертаваше с пръсти.
— И докога ще остане?
Сари въздъхна.
— Не е дошъл за дълго, всъщност нямам никаква представа, но ти като че ли вече ни сватоса.
Мириам видимо се оживи.
— Разбира се, та ти си тук повече от година, а не показваш интерес към никого, не обръщаш внимание на мъжете. Не мога да повярвам, че ще си останеш сама завинаги. Като съдя по мен, ако не е Джон, аз бих умряла от самота.
— Да, но аз съм с чичо, не съм сама — запротестира Сари.
— Не това имам предвид и ти го знаеш. Дори не погледна Майкъл. Дори когато бяхме на фестивала на жътвата в Грейндж; не пожела да танцуваш с никого, освен с Джон и стария Уил Смашър. И двамата женени.
— Предпочитам живота си такъв, какъвто е.
— Глупости — прекъсна я Мириам ядосано.
Сари затвори за миг очи, после продължи:
— Аз вече бях омъжена, Мириам, не искам друг съпруг.
И двете замълчаха. Сари се стараеше да избягва погледа и, но тя не се стърпя и отново попита:
— Да не би още да скърбиш за него?
Този въпрос я свари неподготвена. Мъката по изгубения съпруг бе толкова далече от нея. Да скърби за Евън! Каква глупост! Тя подпря с ръце лицето си, затвори очи и реши, че това е достатъчно доказателство за една истинска мъка. Мириам въздъхна.
— О, скъпа, много съжалявам. Колко глупаво от моя страна, че въобще го споменах. Сигурно си обичала Евън почти толкова, колкото аз обичам Джон. Ако се случи нещо с него, няма да мога да го преживея.
Сари трепна. Каква лицемерна беше само! Искаше да признае на Мириам, че беше виновна за смъртта на Евън и съжаляваше, но нито миг не е скърбяла. Искаше й се да излее всичко, което тежеше на съвестта и, но знаеше, че ако го направи, Мириам ще се отдръпне от нея с отвращение и погнуса. А това не би могла да понесе. Само Господ й бе свидетел как се чувстваше миналата година, когато всичките й приятели я изоставиха след ареста на Евън. Затова реши да остави Мириам да си мисли, че наистина скърби — така беше по-добре, въпреки че се ненавиждаше.
— Съжалявам, не исках да се връщаме към миналото — извини се още веднъж Мириам и покри приятелски ръката й със своята.
— Спри, моля те, не се разстройвай повече, вече съм достатъчно голяма, за да мога да го преживея — Сари отмести ръката си и прехапа устни.
Входната врата се отвори. Джон се показа и извика, почти останал без дъх от бързане:
— Сари, остана ли поне малко кафе?
— Разбира се, Джон, пък и обядът вече е готов.
— Не, моля те, отбихме се само за малко — засмя се Джон и бързо целуна Мириам по бузата.
След това излезе и затвори вратата след себе си. В сърцето й се прокрадна чувство на завист. За пореден път я обсеби желанието да има до себе си мъж, който да я обича така, както Джон обичаше Мириам. Защо не можеше и тя да бъде щастлива като другите? Времето, когато имаше такъв човек до себе си, беше безвъзвратно отминало! Сари преглътна мъката си и видя Конър. Той стоеше леко обърнат към прозореца и я наблюдаваше. Тя проследи очертанията на профила му с очи и се замисли. Не беше голям красавец, но не беше и като останалите. Беше различен. Точно това я беше привлякло към него.
Конър също я гледаше. Погледът му за миг се спря на очите й и Сари почувства, че сърцето й замира. Пулсът й се ускори. После той се усмихна с онази усмивка, която изцяло променяше лицето му. Без да усети как, устните й също понечиха да се усмихнат, но после бързо наведе глава — засрамена и притеснена. Конър забеляза усмивката й: нещо повече — бе видял, че тя го гледа. Но сега тя нямаше да се предаде толкова лесно и бързо. През целия обяд мислеше само това.
В кухнята все още ухаеше на вкусна супа. Сари приключваше вече с миенето на съдовете и сложи последната чиния на памучната кърпа. Беше тиха и спокойна вечер. Чарлз отиде в стаята си, а Конър — при животните.
Най-после настъпи блаженото време за Сари. Можеше да си отдъхне. Тя се отпусна на един стол и хвърли кърпата върху масата. Денят й се стори прекалено дълъг и уморителен, направо безкраен. Непрекъснатите въпроси на Мириам я бяха отегчили, но неприятностите идваха най-вече от собствения й гняв към Конър и от това, че не знаеше той как ще се държи и какво ще говори. Обядът не й беше вкусен — прекалено много проблеми се въртяха в главата й, за да може да се храни спокойно. Сега вече беше друго — беше сама, наистина сама; нямаше за какво да се тревожи; не трябваше да внимава кой какво ще каже. Сама в спокойствието на тихата нощ, а до сутринта имаше толкова много време…