— Ето така, сега трябва да се почувстваш по-добре. Наистина ли гласът му бе толкова нежен и приятен?
Дори леко дрезгав!
— Благодаря — истинско чудо бе, че успя да промълви, макар и една дума.
— Боли ли те още?
— Да.
Той се наведе към нея.
— Какво мога да направя, за да се почувстваш по-добре?
Въпреки волята си, тя затвори очи. Усети, че се накланя към него, обзета от желание за нежност, изгаряща от любов. Още един инч… Още един инч… и можеше да се отпусне в ръцете му…
Изведнъж рязко се дръпна назад и отвори очи. Прибра ръката си в скута и припряно стана.
— Не… няма ми нищо.
Столът му изскърца бавно, провлачено, чуха се тежки стъпки. Сигурно отиваше към вратата… но изведнъж той я прегърна през раменете, обърна я и я привлече към себе си. Сари изтръпна.
— Довери ми се, любов моя! Повярвай ми! Приятни сънища — прошепна в ухото й и нежно я целуна по челото.
Тръпки преминаха по цялото й тяло. После видя силните му рамене. Конър вече отиваше към вратата с бързи и отчетливи стъпки. В стаята нахлу студен въздух, а той потъна в тъмнината на нощта.
Всичко вървеше по план. Конър кръстоса ръце под главата си, затвори очи и се отпусна. Чуваше се само потропването на животните. Замисли се. Това, което стана тази вечер, не го беше предвидил, но държанието на Сари, поведението и отношението й към него бяха точно такива, каквито ги очакваше. Беше видял в очите й колебание, беше се показала уязвима, дори по гласа й личеше. Когато я целуна на тръгване, Конър бе уверен, че ако бе потърсил устните й, тя нямаше да му откаже. Беше изплашена, но все още го желаеше. Ако всичко се развива по план, щеше лесно да постигне целта си. Засега бе удовлетворен.
Но имаше и още нещо. То бе заседнало в гърлото му и не го оставяше на спокойствие. Споменът за Сари беше все още жив и това го измъчваше. Дори и да не искаше да си признае, когато тя се усмихваше, нещо стопляше сърцето му; когато видя колебанието в очите й, когато се докосна до наранената й душа, нещо в него трепна. Точно това го тревожеше. Всички тези мисли го върнаха назад във времето. Спомни си как седяха двамата със Сари на прага; говореха с часове, докато съпругът й отсъстваше, а останалите мъже играеха на карти вътре в къщата; разсмиваше я — смехът й бе заразителен; вървяха дълго надолу по улицата; танцуваха почти всяка вечер в клуба, докато страните й почервенеят, а очите й заискрят; целуваха се скришом…
Всичко това му липсваше. Чувстваше се неудобно. Мислеше си, че ще може да се раздели с миналото и повече няма да се тревожи; че всичко е зад гърба му, погребано от времето. Сари бе важна част от живота му цели две години. Тя бе единственият човек, на когото имаше доверие тогава. Мислеше си, че може да го забрави, да махне с ръка и да го заличи. Сега знаеше, че съжалява за отминалите дни. Как да продължи? Какъв план да измисли?
Трябваше да направи така, че тъгата по Сари да не му попречи да изпълни дълга си. Това, че все още я желаеше, можеше да му бъде от полза и да го улесни. Трябваше само да се предпази от ново влюбване, просто да я използва, за да осъществи делото докрай. Отсега нататък нямаше да обръща внимание на погледа й; нито ще се вглежда в очите й, за да не открие в тях онази болка, която можеше отново да го промени и да го върне назад във времето, когато бяха в Тамагуа. И тогава я беше използвал. Не трябваше да се тревожи за нея! Не искаше да се тревожи за нея! Така ще му бъде по-лесно…
По-лесно…
И той остави смразяващите мисли да вледенят сърцето и душата му.
Седма глава
Сари приведе глава и се опита да се съсредоточи върху работата си. Иглата проблясваше от светлината на лампата. Тя прехапваше устни несъзнателно и се стараеше да прави бодовете малки и незабележими. Беше и доста трудно да шие на мъждивата вечерна светлина.
„Уви, те бяха приятели от деца, но злите езици пръскаха отрова в истината.“
Гласът му се разтапяше във въздуха и галеше кожата й; дрезгавият му тон придаваше изключително значение на думите и разбулваше неразгадани досега тайни от поемата на Колридж. Ръката й потрепваше от нежната напевност на спомена.
Какъв добър актьор би излязло от него! Удивляваше я лекотата, с която четеше и мелодраматичността, с която произнасяше думите. Господи, та той наистина беше актьор! Странно, но тази мисъл не успя да отвлече вниманието й от гласа му. Не беше добра идея да го моли да чете — чичо й предложи и тя се съгласи. Пък и откъде можеше да предположи, че Конър ще вземе точно Колридж. Как можеше да отгатне, че той ще предпочете най-романтичната любовна история?!