— Ще дойде ден, когато ще разбереш, че съм бил прав. И този ден не е далече — настоя Чарлз.
— Закъснял си, чичо. Минало ти е времето да се занимаваш с предсказания — възпротиви се нежно Сари.
— Ти си безсърдечна, мила — Чарлз стана и на лицето му се появи бегла усмивка. — Ти си голяма немирница, но аз съм ти благодарен и благославям деня, в който дойде при нас.
— Аз също, Onkle, аз също — усмихна се Сари.
Още чуваше думите на чичо си. Не можеше да ги забрави. „Той не може да те направи щастлива, защото ти не го допускаш до себе си.“
Вече не знаеше какво да мисли. Ами ако чичо й беше прав? Месеци наред очакваше да чуе извиненията на Конър, да разбере, че се разкайва, да почувства, че съжалява за всичко, което й бе причинил. Е, той се бе извинил и като че ли бе искрен. Какво още искаше тя от него? Защо просто не го прие такъв, какъвто е? Защо не се съгласи, че обстоятелствата са го принудили да постъпи така, че това е било против волята му? Защо не се опита да проумее, че наистина се е върнал, за да поправи грешката си от миналото? Защо просто не премахна гнева и омразата от себе си? Или искаше да бъде все нащрек? Сари вдигна глава нагоре и се загледа в дрехите отвън, които се люлееха от вятъра. Не беше едно и също да прости и да забрави. Човек можеше лесно да прости, но спомените оставаха. Тя не можеше просто ей така да махне с ръка и да забрави. Знаеше много добре, че е безсилна пред него. Когато живееха в Тамагуа, тя известно време се опитваше да се заблуждава, че не го желае, но чувството бе толкова силно! Преструваше се, че не забелязва намеците му, но те бяха толкова очевидни! Тогава си мислеше, че може би с Джейми я очаква светло бъдеще, че той се опитва да разреши проблемите й, свързани с Евън, да й помогне. Никога не й беше казвал, че я обича, а тя непрекъснато си повтаряше, че всичко, което той прави, е само и единствено от любов към нея. Дори не бе и намекнал, че изпитва някакви чувства. Дали всичко между тях е било лъжа? Сари затвори очи. Болката беше толкова силна, че не можеше да я понесе. Сигурно е било лъжа! Но тя бе напълно омагьосана! Напълно забравила целия свят!
Дали и сега Конър не постъпваше по същия начин?
Късче по късче той разрушаваше гнева й, запълваше празнотите със спомени за нежни целувки и милувки, за изгаряща страст и искрящо веселие. Не трябваше да забравя гнева! Не трябваше да забравя унижението! Та тя бе обичала предателя на съпруга си, човека, който се бе подиграл с нея, изпращайки на смърт Евън, брат й и техните приятели!
Нощта си отиваше. Вятърът бе утихнал. Валеше сняг. Тишината й донесе спокойствието, от което толкова много се нуждаеше. Какво ли правеше сега Конър? Дали будуваше като нея? Дали някога нощем бе мислил за миналото? Дали съжаляваше поне малко? Сари затвори очи и силно ги стисна. Искаше да прочете мислите му, да се увери в искреността му. Трябваше й поне малко помощ, за да му повярва, да се убеди, че си струва да му се довери, да се пожертва дори… Не би го направила заради Джейми О’Брайън, но чичо й смяташе, че Конър Рорк заслужава повече. Чарлз никога не бе харесвал Евън. Той беше избухлив по характер, дори понякога се държеше грубо и арогантно. Приличаше по-скоро на невъзпитано и капризно дете, отколкото на зрял мъж. Конър поне беше истински мъж. Имаше нещо в него, което я караше да се чувства сигурна и спокойна. Сари усещаше промяна и в чичо си — той също бе станал по-спокоен.
Сари положи глава на възглавницата. Може би чичо й имаше право. Трябваше да престане да се измъчва. Достатъчно дълго бе страдала за Евън Травърс и за Майкъл. Време беше да помисли и за себе си и да събере едно по едно парчетата от разбитата си душа. Нали заради това се беше преместила в Колорадо, затова беше оставила всичко, което обичаше.
Време беше да даде възможност на Конър…
Осма глава
Конър седеше, заслушан в къкренето на каната с кафе и пукането на огъня. Нямаше никой. Най-после бе сам. Хвърли поглед през рамо и реши, че сега е удобният момент. Сари беше отишла в плевнята да издои кравите, а Чарлз поправяше хамута на коня. Трябваше да побърза! Всеки момент единият от тях щеше да се върне! Въпреки това продължаваше да седи и да премисля случилото се предишния ден. Спомни си тъжните очи на Сари.
Чувстваше се виновен, но не можеше да се реши да направи тази стъпка. В душата му бушуваше буря от противоречиви чувства. Искаше да се успокои и си каза, че в края на краищата тя си беше заслужила всичко, сторено й досега, но и това не помогна. Не можеше да потисне чувството на жал и състрадание към нея. Мисълта за това го върна отново към дилемата — да го направи, или не. Макар и разколебан, той стана и отиде до стената. Вдигна обкования с метал капак и погледна в сандъка. Беше пълен с книги. Сърцето му замря в очакване. Вдигна внимателно книгите и пръстите му се покриха с прах. Почти всичките бяха за фермерство, малко — за религия и митология. Как, по дяволите, Сари намираше време за четене? Заразлиства бързо. Интересно защо тя и Чарлз бяха пренесли всичко това тук? Дали не са решили да прекарат остатъка от живота си в Колорадо, напълно изолирани от света?