Конър се намръщи.
— Отиваме в града — обясни Сари и бързо мина покрай него. — Трябва да закараме маслото до Денвър.
— Масло? — попита Конър объркан, но веднага погледна Чарлз. — Защо не ме предупредихте, че имате намерение да пътувате?
— Ти не му ли каза, Сарилин?
Тя се обърна, за да вземе палтото си, и между другото каза:
— Сигурно съм пропуснала.
— Нали не смятате да ходите без мене?
— А ти би ли ни пуснал сами?
— Не.
— Нямаше да тръгнем сами — увери го Чарлз. Старецът погледна към племенницата си.
Сари се усмихна и отвори вратата. Лицето й грееше.
— Никъде не тръгвам без моя рицар в блестящи доспехи.
Конър остана озадачен. За миг утрото прелетя край него като странно видение. По някакъв начин всичко се бе променило до неузнаваемост. Но така беше по-добре, много по-добре, отколкото да слуша непрекъснатите й обвинения и да я вижда тъжна и унила. Стори му се, че тя отново е станала онази, старата Сари, жената, с която се бе смял и разговарял, която приемаше целувките и отвръщаше на нежностите му. Отново му се прииска времето да се върне назад. Тази промяна му носеше поне надеждата, че напрежението няма да бъде негов постоянен спътник. Това му беше достатъчно. Засега. Конър грабна палтото си и последва Чарлз.
Сари скочи пъргаво от файтона в пухкавия сняг. Вдигна яката си и я закопча догоре. От топлия й дъх по палтото се образува лек скреж, но тя не му обърна внимание. Беше погълната от бялата красота, която така преобразяваше света. Обърна се назад и видя двамата мъже да стават от седалките. Разговаряха тихо. И двамата изглеждаха заинтригувани. После отидоха да се погрижат за конете. Конър стоеше с гръб към вятъра, шапката му бе килната напред и закриваше челото, а яката бе вдигната. Той като че ли усети погледа й върху себе си и се обърна. Въпреки че не виждаше устните му, Сари знаеше, че се усмихва. Мисълта за него я замая и тя бързо извърна глава. Усети как червенината отново пламва по бузите й. Опита се да се успокои и да овладее чувствата си. Миналата нощ бе взела решение да бъде честна към него, да не крие какво изпитва, да не мисли повече за гнева, който я беше обсебил, да спре да се съмнява. Днес дори природата й помагаше — всичко беше толкова красиво! Господ й бе свидетел, че трудно можеше да се устои на магнетизма на Конър. А нежността и вниманието, с които се отнасяше към чичо й! Начинът, по който му подаваше чашата с кафе след дълъг и уморителен ден! Загрижеността му към нея самата, когато изгори ръката си!
— А сега къде отиваме?
Беше някъде зад нея и когато гласът му прекъсна мислите й, тя се сепна и леко подскочи. Обърна се да види къде е — Конър държеше двете тежки табли с масло и чакаше.
— При Кланси, ето там — каза Сари и посочи напред.
Градът не беше голям и постройките не бяха от най-високите. Сивите им стени сега блестяха от полепналия сняг и изглеждаха красиви, но иначе улиците не бяха нищо особено и освен кал и мръсотия по тях нямаше нищо друго.
— При Кланси?
— Да, онзи магазин. Той е единствен — увери го Чарлз и пъхна ръце в джобовете си.
— Щом казваш.
Чарлз се засмя. Беше доловил съмнение и колебание в гласа на Конър.
— Не е много голям, но за нас и това стига. Е, не е като в Чикаго — момичета, модни магазини…
— Сари, изненадан съм, че знаеш за момичетата — подхвърли Конър с усмивка.
Тя отвърна на усмивката му и продължи:
— Аз съм миньорска съпруга. Трябва да съм била сляпа, за да не ги видя, докато се увъртат около мъжете.
— Щом казваш — съгласи се Конър, мина, носейки таблите с масло и точно когато се изравняваше с нея, леко се наведе и й прошепна: — Но ти не си вече миньорска съпруга и никога няма да бъдеш.
Тя не можа да му отговори. Думите останаха да звучат в ушите й. Усещаше дъха му по лицето си и топлината, която я обля. Конър измина няколко крачки и застана с лице към нея. Гледаше я, чакаше я, а вятърът го засипваше със сняг.
Закачливият смях на чичо й я изненада. Той се приближи и прошепна:
— По-добре върви след него, мила, иначе той ще се загуби.
Като че ли човек като него може да се загуби?
— Върви — прикани я още веднъж Чарлз и лекичко я побутна напред. — Аз отивам в бара. Мисис Ландърс има няколко пикантни истории за мен.
— Но…
— Ще се чакаме тук, мила.
И той тръгна, подсвирквайки си весело, а дъхът му оставяше млечна диря в ледения въздух. Сари му хвърли последен поглед, хвана полата си и забърза след Конър.
Градът беше тих и спокоен. Чуваха се само веселите подвиквания на кочияшите. Сари придържаше шапката си и тичаше в пухкавия сняг. Слънцето разпръскваше безброй малки диамантчета.