— Ще бъдеш красива с нея, Сари — прошепна той. — Позволи ми да те видя облечена в копринена рокля.
Не бъди толкова мил с мен, моля те, помисли си Сари. Не можеше да преживее тази нежност. Тя се отдръпна достатъчно далече, за да не може ръката му да стига ръкава й. Всичко беше като насън.
— Не мога да си позволя толкова скъпо нещо.
— Не можеш? — промълви тихо той и очите му помръкнаха. — Или не искаш? Защо се страхуваш толкова много да бъдеш красиво облечена, Сари?
— Не се страхувам — излъга тя. Сърцето й жадуваше за тази дреха. Изведнъж дори й се прииска да види как ще я погледне Конър, ако бъде облечена в такава рокля.
— Господи, трябваше да убия този Евън! Какво е направил с теб?
— Не е заради Евън — пророни бавно тя. Думите я задушаваха. Пръстите й пареха в ръкавиците. — Не е само заради Евън.
Конър замълча. Сари стана отново напрегната и неспокойна.
— Ето ни и нас.
Кланси ги изненада и те се вторачиха в него. Платът, който донесе, беше светложълт, почти бял, напръскан със златни нишки. Зелените ивици искряха на светлината. Кланси гордо го положи на тезгяха и каза:
— Какво ти казах, Сари, прелестен е нали?
Сари погледна настрани. Сълзите замъглиха очите й, но тя се опита да се усмихне.
— Да, красив е — прошушна тя. Дори нямаше смелост да се докосне до материята. Беше като замаяна. Мразеше тази обърканост, мразеше себе си, мразеше плата, защото й напомняше толкова много неща. — Някой друг ще го купи, мистър Кланси, аз просто не мога да си го позволя.
— Но аз мога.
Не можеше да повярва на ушите си — беше Конър! Тя се извъртя към него и го погледна. Не беше в състояние да промълви нищо, дори не можа да се възпротиви и да го спре. Той сложи парите на тезгяха. Всичко беше пресметнал до най-малката подробност. Лицето му излъчваше решителност.
Сари стоеше като вкаменена. Вместо да му благодари или да се зарадва, сърцето й се изпълни с подозрение и болката отново се върна. Знаеше защо постъпва така — не беше от загриженост към нея, или защото искаше да носи красиви неща. Това бяха кървави пари, онези, които му плащаха, за да предава хората. Сигурно си мислеше, че по този начин изкупва част от греховете си. Но тя не искаше такъв подарък.
Сари се отдръпна и тръгна към вратата. Сълзите пареха в очите й. За пореден път осъзнаваше, че миналото бе все още живо в нея и тя не можеше да се бори повече срещу него. Никога нямаше да успее да го забрави. Никога нямаше да може да погледне Конър в очите, заради всичко, което й бе причинил, а толкова много желаеше да не е така.
Девета глава
Конър сипеше гневни думи, опитвайки се да нагласи капана. Вратичката се изплъзна от ръката му и за малко да премаже пръстите му. Спря. Погледна нагоре. Тежки сиви облаци се носеха по небето и закриваха слънцето. Искаше му се вече да е топло или поне да беше спрял вятърът, който пронизваше гърба му въпреки дебелото палто и вдигнатата яка. Снежинките пощипваха бузите му. Коленете му бяха мокри и премръзнали. Клекна отново и се опита за пореден път да нагласи капана, но пръстите му се заклещиха между дъсчиците и той го захвърли настрани. Глупав капан! Какво, по дяволите, ставаше с него? Как щеше да улови заека, който бе обещал?
Конър се изправи и шапката му се килна назад. Трябваше да хване заек! Предложението му беше разсмяло Сари и сега се чувстваше задължен да го изпълни. Изпитваше голяма необходимост да я разсее след случилото се в града.
Мисълта за това отново го натъжи. Толкова хубаво беше, когато Сари се смееше. Нейната закачливост му беше от полза — можеше да пристъпи към плана си за прелъстяване. Тя щеше да му повярва, да му се довери. Така щеше да му бъде много по-лесно.
Беше забравил колко добре се чувстваше в нейната компания, когато живееха в Тамагуа. Приятелството им бе нежно — приятелство, изтъкано от лъжи — и прерасна в здрава връзка. Толкова му беше хубаво с нея. Изкушаваше се да седи непрекъснато до нея, да се закача и да гледа как очите й се смеят. Тогава тя му имаше доверие. Точно това го накара да й купи копринения плат — глупавата му прищявка отново да я види засмяна. Голяма грешка! Не можеше да си го прости! Прекалено добре се държеше тя с него и той се хвана на въдицата. А Сари бе горда и сляпа от себелюбие. Не знаеше как да постъпи. Тъгата в очите й го беше заблудила. Още от самото начало подозираше, че е на грешен път. Единственото, което не можеше да понесе, бе да вижда в очите й тъга и самота. Понякога я разбираше, друг път не искаше да мисли за нея — та тя бе човекът, който го предаде на Майкъл. В магазина за сетен път си припомни живота, от който я беше лишил, и почувства срам.